Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Стига толкова — възкликна леля Бану, като трепна. Развърза кърпата на главата си и покри с нея сребърната купа. — Не ми се гледа повече. Научих каквото исках да науча…

— Но още не си видяла всичко — възрази прегракнало Господин Горчивия. — Не съм ти разказал за въшките.

— За въш… въш-ките ли? — изпелтечи леля Бану.

Какъвто и дух да я бе накарал да сложи край на сеанса, той явно си беше заминал. Жената вдигна забрадката и отново надзърна в купата.

— О, да, господарко, въшките са важна подробност — отвърна Господин Горчивия. — Помниш ли как малката Шушан се пусна от ръката на по-големия си брат и изведнъж се изгуби в навалицата? Хвана въшките от едно семейство, при което бе отишла с надеждата да й дадат нещо за ядене. Но на тях самите не им се намираше почти нищо и те я отпратиха. След няколко дни малката Шушан бе пламнала в изгаряща треска — тиф!

Леля Бану изпусна шумна и тежка въздишка.

— Бях там. Видях всичко с очите си. Шушан се свлече на колене. Никой от конвоя не беше в състояние да й помогне. Зарязаха я, паднала на земята, с чело, покрито с пот, и с коса, пълна с въшки!

— Стига толкова! — изправи се леля Бану.

— Нима няма да чуеш най-интересната част? Не искаш ли да разбереш какво се е случило с малката Шушан? — попита Господин Горчивия, звучеше обидено. — Нали искаше да научиш повече за семейството на гостенката? Е, малката Шушан от разказа ми е бабата на твоята гостенка.

— Да — отговори леля Бану. — Досетих се вече. Продължавай!

— Добре тогава! — въодушеви се Господин Горчивия. — След като зарязаха малката Шушан полумъртва на пътя и конвоят се скри зад хоризонта, я намериха две жени от едно турско село наблизо. Майка и дъщеря. Отведоха болното момиченце в дома си, изкъпаха го със сапун от див люляк, махнаха въшките с отвара от билки, събрани в долината. Нахраниха я и я излекуваха. След три седмици през селото мина високопоставен офицер с войниците си и тръгна да разпитва селяните дали случайно не са се натъквали на арменски сираци, но туркинята скри Шушан в раклата с чеиза на дъщеря си, за да я предпази. След месец момиченцето отново беше на крака, само дето не говореше много и нощем плачеше насън.

— Нали каза, че са я довели в Истанбул…

— Накрая я доведоха. През следващите шест месеца майката и дъщерята се грижеха за нея, сякаш е тяхна плът и кръв, и сигурно щяха да продължат да го правят. Но тогава пристигна банда разбойници, които тръгнаха да претърсват и да плячкосват къщите. Спираха във всяко турско и кюрдско село в околността и грабеха наред. Не им трябваше много време да разберат, че там има малко момиченце, арменче. Въпреки воплите и плача на майката и дъщерята отведоха със себе си Шушан. Бяха чули за заповедта всички осиротели арменчета под дванайсет години да се отвеждат в сиропиталищата из страната. Така не след дълго Шушан се озова в едно сиропиталище в Халеб, там обаче нямаше място, затова я пратиха в училище в Истанбул, където за децата се грижеха ханъми, някои — добронамерени и внимателни, други — студени и строги. Като всички деца там и Шушан ходеше облечена в бяла дреха и черно палто без копчета. Имаше и момчета, и момичета. Момчетата бяха обрязани, а всички деца получиха нови имена. Шушан също. От този момент я наричаха Шермин. Дадоха й и презиме: 626.

— Стига толкова! — леля Бану пак върна кърпата върху сребърната купа и изгледа с пронизващ поглед джина.

— Щом искаш, господарко — промърмори Господин Горчивия. — Но пропусна най-важната част от историята. Ако решиш да я чуеш, само ми кажи, защото гюлябани знаят всичко. Разправих ти миналото на Шушан, навремето малко момиченце, а сега баба на Армануш. Разправих ти неща, които гостенката ти не знае. Ще й кажеш ли? Не смяташ ли, че тя има право да знае?

Леля Бану продължи да мълчи. Дали някога щеше да разкаже на Армануш онова, което е научила днес? Дори и да искаше, как щеше да й обясни, че е видяла историята на семейството й в пълна с вода сребърна купа, че й е била показана от гюлябани, най-страшния от джиновете? Щеше ли Армануш да й повярва? Пък и да повярваше, не беше ли по-добре момичето да не научава никога тези скръбни подробности?

Леля Бану се извърна към Госпожа Сладката за утеха. Но вместо отговор получи от добронамерения джин само свенлива усмивка, а короната на главата на Госпожа Сладката потрепери в оттенъците на лилаво, розово и мораво. Заедно с короната на джина припламна и наболял въпрос: наистина ли беше добре за хората да научават повече за своето минало? А след това още и още… Или бе за предпочитане да знаят възможно най-малко от миналото и дори да забравят оскъдните парченца, които са запомнили?