Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

През следващия час си бъбреха, докато келнерите им носеха ястие след ястие. Първо донесоха мезетата — студените предястия, последвани от хладки, топли и десерта с кафето. Явно тук вместо да избираш от менюто, менюто само идва при теб — предположи Армануш.

Когато и шумът, и димът се увеличиха, Армануш се премести по-близо до Арам — най-после беше събрала смелост да му зададе въпроса, който от известно време я мъчеше:

— Разбирам, че харесваш Истанбул, Арам, но не сте ли мислел някога да дойдете в Америка? В Калифорния, например. Там има голяма арменска общност…

Той я гледа вторачено цяла минута, сякаш за да не пропусне и най-малката подробност, сетне се облегна на стола и озадачаващо прихна. Армануш се стъписа от този смях, който сякаш я изключваше от групата. Не бе убедена, че я е разбрал правилно, затова се наведе напред и се постара да обясни по-добре:

— Щом тук те потискат, можеш винаги да дойдете в Америка. Там има много арменски общности и те на драго сърце ще помогнат и на теб, и на семейството ти.

Този път Арам не се засмя. Само й се усмихна топло, топло и някак уморено.

— Защо да го правя, скъпа Армануш? Това тук е моят град. Роден съм и съм израсъл в Истанбул. Родът ми живее тук поне от пет века. Мястото на арменските истанбулчани е в Истанбул, точно както и на турските, кюрдските, гръцките и еврейските. В началото сме живеели добре заедно, после сме се провалили. Нямаме право на още един провал.

Точно тогава келнерът се появи отново, този път им носеше пържени калмари, пържени миди и пържени тестени десерти.

— Познавам всяка една уличка в този град — продължи Арам, като отпи още веднъж от ракията. — И обичам да се разхождам по тях сутрин, вечер, а после и нощем, когато съм весел и леко пийнал. Обичам в неделя да закусвам край Босфора с приятелите си, обичам да вървя сам сред тълпите. Влюбен съм в хаотичната красота на този град, във фериботите, музиката, разказите, тъгата, цветовете и черния хумор…

Замълчаха неловко, възползвайки се от редкия шанс да погледнат отдалече през очите на другия, осъзнали, че може би ги дели не само географско разстояние: той подозираше, че Армануш е прекалено американизирана, тя пък смяташе, че той е прекалено турцизиран. Смазващата бездна между децата на онези, които бяха успели да останат, и децата на тези, принудени да заминат.

— Виж, арменците в диаспората нямат приятели турци. Познават ги само от разказите, които са чули от бабите си или един от друг. А тези разкази са така покъртителни. Но повярвай, както във всеки народ, и сред турците има и добри, и лоши. Толкова е просто. Имам приятели турци, които са ми по-близки и от роден брат. Имам и — той вдигна чаша и посочи леля Зелиха — тази своя луда любов.

Тя явно усети, че я споменават, защото им намигна и също вдигна за наздравица чашата с ракия:

— Шерефе 48 48 Наздраве (турски). — Б.пр. !

Всички я последваха и се чукнаха с чашите, повтаряйки като ехо: Шерефе! Скоро се оказа, че думата е нещо като припев, повтарян на всеки десетина-петнайсет минути. След още един час и седем шерефета очите на Армануш вече блестяха от алкохола. Тя загледа развеселена как келнерът албинос носи топлите ястия — печен на скара ивичест костур върху зелени чушки, морска котка в марината с босилек и спаначено пюре, печена на жар сьомга със зеленчуци и запържени скариди с пикантен чеснов сос.

Развеселена от виното, Армануш се изкиска, после се извърна към Арам и го попита:

— Кажи ни, сигурно и ти имаш татуировки. Няма начин леля Зелиха да не ти е направила.

— Не, нямам — отвърна той зад булото рехав дим, който се кълбеше от пурата му. — Тя не иска и да чуе.

— Да — потвърди Ася. — Не му дава да си направи.

— Виж ти! — ахна изненадана Армануш и се извърна към леля Зелиха. — Мислех, че обичаш татуировките.

— Обичам ги, и още как — отвърна тя. — Не съм против самото татуиране, а срещу това, което е решил да си татуира.

Арам се усмихна.

— Татуировката, която искам, е на едно приказно красиво смокиново дърво. Но за разлика от другите, то е преобърнато. Корените му са във въздуха. Не в земята, а в небето. Разместено, но не и без място.

Няколко секунди всички мълчаха, загледани в трепкащата светлина на свещта върху масата.

— Смокиновото дърво… — подхвана леля Зелиха и след като запали последната цигара в пакета, издиша, без да иска, дима по посока на Ася. — Смокиновото дърво е лоша поличба. Не носи късмет. Нямам нищо против корените на Арам да са във въздуха, но възразявам срещу смокиновото дърво. Стига да си избере череша или дъб, например, веднага ще му ги татуирам, дори с корени във въздуха!