Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Брат ми носел отговорност! Как ли не! — засмя се мрачно леля Зелиха и затвори очи.

През това време в стаята на момичетата Джони Кеш беше надут до дупка. Те седяха една до друга на бюрото, вторачени в екрана на компютъра, а Султан Пети се беше свил на кълбо между тях с притворени очи. Ася и Армануш бяха така погълнати от интернет, че не чуха караницата зад вратата. Армануш тъкмо бе влязла в Кафене „Константинополис“ , решена този път да вземе със себе си и Ася.

Здравейте всички! Не ви ли домъчня за Мадам Моята-Прокудена-Душа? — написа тя.

Репортерът ни в Истанбул се върна. Къде беше? Да не би турците да те излапаха? — попита Анти-Кавърма.

Е, един от лапачите седи сега до мен. Искам да ви запозная с една своя приятелка, туркиня.

Никой не отговори.

Тя си има ник, разбира се — Момиче-На-Име-Туркиня.

Това пък какво беше? — не се сдържа и попита Алекс Стоика.

Нов прочит на заглавието на това парче на Джони Кеш. Всъщност можеш да я питаш и сам. Ето я. Скъпо Кафене „Константинополис“ , запознай се с Момиче-На-Име-Туркиня. Момиче-На-Име-Туркиня, запознай се с Кафене „Константинополис“ .

Здравейте! Поздрав от Истанбул — написа Ася. Не последва отговор. — Надявам се следващия път и вие да дойдете в Истанбул заедно с Арман… — Усети се каква грешка е допуснала чак когато Армануш я шляпна по ръката. — С Мадам Моята-Прокудена-Душа.

О, благодаря. Но да ти призная, не ми е до туристически обиколки из страна, причинила толкова скръб на семейството ми — обади се пак Анти-Кавърма.

Сега беше ред на Ася да направи пауза.

Виж, не ни разбирай погрешно, нямаме нищо против теб, чу ли? — присъедини се и Тъжно Съвместно Съществуване. — Сигурна съм, че градът е хубав и живописен, но истината е, че нямаме доверие на турците. Да не дава Арамазд 52 52 Върховно божество на арменците, създател на небето и земята, бог на плодородието, баща на всички богове. — Б.пр. , но Месроп ще се обърне в гроба, ако забравя току-така миналото си.

— Кой е Месроп? — попита Ася Армануш почти през шепот, сякаш можеха да я чуят.

Добре. Да започнем от самото начало. От фактите. Ако се разберем за фактите, можем да говорим и за друго — постанови Лейди Пийкок/Сирамарк. — Да започнем с тази туристическа обиколка на Истанбул. Великолепните джамии, които днес показвате на туристите, кой архитект стои зад тях, а? Синан! Проектирал е дворци, болници, странноприемници, акведукти… Експлоатирате ума на Синан, а после отричате, че е арменец.

Не знаех, че е арменец — написа озадачена Ася. — Но Синан е турско име.

Е, да, бива ви да турцизирате имената на малцинствата — отвърна Анти-Кавърма.

Добре де, разбирам. Така си е, турската история се цензурира, но същото важи за всяка национална история. Нациите държави създават свои си митове и после вярват в тях. — Ася вдигна глава, изправи рамене и продължи да пише. — В Турция има турци, кюрди, черкези, грузинци, понтийци, евреи, абазини, гърци… Според мен е опростенческо и опасно да се правят такива обобщения. Ние не сме жестоки варвари. Пък и мнозина учени, запознати с османската култура, ще ви кажат, че в много отношения тя е велика. Годините около 1910 са били особено тежки. Но вече не е същото, както преди сто години.

Лейди Пийкок/Сирамарк отвърна тутакси на удара: Не вярвам турците да са се променили. Ако се бяха променили, щяха да признаят геноцида.

Геноцид е тежко понятие — написа в отговор Момичето-На-Име-Туркиня. — То предполага систематично, добре организирано и облечено в определена философия изтребление. Честно казано, не съм убедена, че по онова време османската държава е била такава. Но признавам, че спрямо арменците е извършена несправедливост. Не съм историчка. Познанията ми са ограничени и предубедени, но такива са и вашите.

Разбираш ли, точно тук е разликата. На потисника не му трябва минало. Потисканите нямат друго освен миналото — включи се и Дъщерята на Сафо.

Как изобщо да се надяваш да създадеш своя история, ако не знаеш историята на баща си? — попита Лейди Пийкок/Сирамарк.

Армануш се подсмихна. Дотук всичко вървеше както бе очаквала. С изключение на Барон Багдасарян. Засега той не беше отговорил на нищо.

През това време Ася, все още вторачена в екрана, написа: Признавам загубата и скръбта ви. Не отричам, че са извършени жестокости. Колкото до миналото, не искам да чувам само за своето минало. Не знам кой ми е баща и каква е историята му. Но ако имах възможност да науча повече за миналото си, дори то да е тъжно, дали щях да искам да знам, или не? Това е дилемата на моя живот.