Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Много си противоречива — отвърна Анти-Кавърма.

Джони Кеш не би имал нищо против!, вметна Мадам Моята-Прокудена-Душа.

Кажете ми, какво мога да направя, аз като обикновена туркиня от това време и от тази епоха, за да не ви боли толкова?

Това вече беше въпрос, който никой турчин досега не бе задавал на арменците в Кафене „Константинополис“ . В миналото бе имало двама турци, и двамата младежи, запалени националисти, които се бяха появили изневиделица очевидно с намерението да докажат, че турците не са причинили никакво зло на арменците и, ако изобщо е станало нещо, то е, че самите арменци са се вдигнали на бунт срещу османската власт и са избивали турците. Единият бе стигнал дотам да твърди, че ако османската власт е извършила геноцид, днес е нямало да има арменци, които да говорят за това. Фактът, че имало толкова много арменци, които плюели под път и над път турците, само доказвал недвусмислено, че османците не са ги подлагали на гонения.

До този ден срещата с турците в Кафене „Константинополис“ всъщност не бе друго освен гневна размяна на обиди и етикети. Този път тонът беше съвсем различен.

Държавата ти може да се извини — отговори Тъжно Съвместно Съществуване.

Държавата ми ли? Нямам нищо общо с държавата си — тросна се Ася, спомнила си, че Карикатуриста Алкохолик го съдят, задето е нарисувал министър-председателя като вълк. — Аз съм нихилистка!

Понечи да спомене Личния си манифест на нихилизма, но се отказа.

Тогава се извини ти — подкани Анти-Кавърма.

Искаш да се извиня за нещо, с което аз лично нямам нищо общо?

Само си мислиш, че нямаш — възрази Лейди Пийкок/Сирамарк. — Всички ние сме родени в приемствеността на времето и миналото продължава да живее в настоящето. Произхождаме от род, от култура, от народ. Или ще кажеш: билото каквото било?

Докато плъзгаше поглед по екрана, Ася изглеждаше стъписана, сякаш си е забравила репликите насред представление. Погали разсеяно Султан Пети по главата, после сложи пръсти отново на клавиатурата.

Нима съм отговорна за престъпление, извършено от баща ми? — попита Момичето-На-Име-Туркиня.

Отговорна си да признаеш престъплението на баща си — отсече Анти-Кавърма.

Ася като че ли се смути от резкостта на думите — леко подразнена, но и заинтригувана. В светлината, идваща от компютъра, лицето й беше бледо и застинало. Винаги се бе опитвала да сложи възможно най-ясен вододел между своето минало и бъдещето, което се надяваше да постигне. Разчиташе, че каквито и спомени да остават от отминалите времена, колкото и мрачни и потискащи да са те, миналото няма да я погълне. Колкото и да не й се искаше да го признае, истината бе такава: Ася знаеше, че миналото живее в настоящето.

Откакто се помня, искам да съм без минало. Когато си копеле, по-важно е не че нямаш баща, а че нямаш минало… а ето ви сега — искате от мен да имам минало и да се извинявам от името на митичен баща.

Отговор не последва, но Ася явно не го и очакваше. Продължи да пише, сякаш пръстите й действаха по своя воля, сякаш се движеше със затворени очи.

Да, може би точно това, че нямам минало, в крайна сметка ще ми помогне да разбера привързаността ви към историята. Мога да разбера значението на приемствеността в човешката памет. Мога да го направя… и наистина се извинявам за всички страдания, които моите предци са причинили на вашите предци.

Анти-Кавърма не остана доволен.

Всъщност няма особено значение, ако се извиниш на нас — прекъсна я той. — Извини се на глас пред турската държава.

О, я стига! — възкликна Армануш, която неочаквано бе придърпала към себе си клавиатурата, не се сдържа на изкушението да се намеси. — Аз съм, Мадам Моята-Прокудена-Душа. Какво ще постигне с това, освен че само ще си навлече неприятности!

Ако е искрена, ще понесе неприятностите — избълва Анти-Кавърма.

Но още преди някой да е отговорил, изведнъж се появи най-неочакваният коментар:

Е, истината, скъпа ми Мадам Моята-Прокудена-Душа и скъпо Момиче-На-Име-Туркиня, е, че… някои арменци от диаспората изобщо не искат турците да признаят геноцида. Направят ли го, ще ни издърпат килимчето изпод краката и ще ни лишат от най-силната връзка, която ни обединява. Точно както турците живеят с навика да отричат злодеянията си, арменците живеят с навика да се наслаждават на пашкула на жертвеността. Както личи, има стари навици, които трябва да се променят, и в двете страни.