Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Беше Барон Багдасарян.

— Още не спят. — Леля Фериде сновеше наляво-надясно пред стаята на момичетата. — Да не се е случило нещо?

По-възрастните жени си бяха легнали, както и леля Джеврийе, нали беше дисциплинирана учителка. Леля Зелиха беше заспала на канапето.

— Защо не си легнеш и ти, сестро, а аз ще поостана да пазя пред вратата, за да се уверя, че всичко е наред — предложи леля Бану, като стисна за рамото сестра си. От време на време, изостреше ли се болестта й, леля Фериде изпадаше в ужас от бедите, които можеха да дойдат от всеки и всичко във външния свят. — Нека аз поема нощната смяна — усмихна се леля Бану. — А ти си лягай и спи. Не забравяй, че умът ти е като чужд човек нощем. Не разговаряй с непознати.

— Добре — кимна леля Фериде и за миг заприлича на момиченце, развълнувано от приказка.

Видимо успокоена, тръгна, тътрузейки крака, към стаята си.

Веднага щом излязоха от сайта, Армануш си погледна часовника. Беше време да звънне по телефона на майка си. Тази седмица й се беше обаждала всеки ден в един и същи час и всеки път Роуз й се беше карала, че не звъни по-често. Армануш се постара да не се ядосва на повтарящия си рефрен, набра номера и зачака майка й да вдигне.

— Ейми!!! — изписка Роуз. — Ти ли си, скъпа?

— Да, мамо. Как си?

— Как съм ли? Как съм? — повтори Роуз, сега вече звучеше объркано и гласът й бе приглушен. — Сега трябва да затварям, но ми обещай, обещай ми, че ще ми звъннеш отново след десет… не, не, десет са малко, точно след петнайсет минути. Сега трябва да затворя и да помисля, а после ще чакам да ми се обадиш. Обещай ми, обещай ми — повтори истерично, като ехо.

— Добре, мамо, обещавам — изпелтечи момичето. — Добре ли си, мамо? Какво става?

Но Роуз вече беше затворила.

Вцепенена, пребледняла и отчаяно стиснала телефона, Армануш погледна Ася.

— Майка ми ме помоли да й звънна по-късно, вместо да ме попита защо не съм й се обадила по-рано. Не е в неин стил. Изобщо не й е в стила.

— Само спокойно, моля те — намести се в леглото Ася, като надзърна изпод одеялото. — Може би шофира и не може да говори.

Но Армануш поклати глава, по лицето й премина сянката на страха.

— О, Боже, нещо е станало. Нещо много лошо е станало.

С подпухнали от плач очи и с окаяно червен нос Роуз се пресегна да вземе хартиена кърпичка, щом сълзите й бликнаха отново. Винаги купуваше едни и същи от един и същ магазин: здрави хигроскопични „Спаркъл“. Фирмата ги произвеждаше в различни шарки и любимите на Роуз бяха наречени „Моята цел“. По кърпичките имаше щамповани картинки на миди, риби и лодки, всичките сини, а сред тях плаваха следните думи: НЕ МОГА ДА ПРОМЕНЯ ПОСОКАТА НА ВЯТЪРА, НО МОГА ДА НАГЛАСЯ ПЛАТНАТА ТАКА, ЧЕ ВИНАГИ ДА ДОСТИГАМ ЦЕЛТА.

Роуз харесваше девиза. Освен това небесносиният оттенък на щампата беше съвсем в тон с цвета на плочките в кухнята, онази част от къщата, с която тя се гордееше най-много. Колкото и да й харесваше в началото, веднага след като купиха къщата, Роуз, без да губи време, се зае да я ремонтира: добави подвижни плотове, сложи в ъгъла лакирана поставка за трийсет и шест бутилки вино, въпреки че и двамата с Мустафа не си падаха по пиенето, а после украси цялото помещение с високи дъбови въртящи се столчета. Сега, в мига, в който я обзе паника, Роуз се свлече именно на един от тези столове.

— О, божичко, разполагаме с петнайсет минути. Какво ще й кажем? Разполагаме само с петнайсет минути, за да решим — изплака тя на Мустафа.

— Роуз, скъпа, много те моля, успокой се — отвърна той и стана от стола.

Не харесваше високите столове без облегалки, затова беше донесъл два най-обикновени кухненски стола от масивно борово дърво с цвят на мед, един за него и другият пак за него. Приближи се до жена си и я хвана за ръката с надеждата да разсее тревогите й.

— Ще бъдеш спокойна, много спокойна, разбра ли? И ще я попиташ спокойно къде се намира. Това е първото, което трябва да я попиташ, чу ли?

— Ами ако не ми каже? — възкликна Роуз.

— Ще ти каже, няма къде да ходи. Питай я мило и тя ще ти отговори мило — рече бавно Мустафа. — Само запази самообладание. Ето, пийни малко вода.

Тя взе чашата с треперещи ръце.

— Нима е възможно? Момиченцето ми да ме е излъгало? Може ли да съм такава глупачка, че да й се вържа! През цялото време си мисля, че е при баба си в Сан Франциско, а после се оказва, че е излъгала всички… а сега баба й… о, божичко, как ще й кажа?

Предния ден и двамата бяха в кухнята — тя правеше палачинки, той четеше „Аризона Дейли Стар“, когато телефонът иззвъня. Роуз вдигна с шпатулата в ръка. Обаждането беше от Сан Франциско. Бившият й съпруг Барсам Чакмакчян.