Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Колко ли години бяха прекарали, без да разменят и дума? След развода бяха принудени да общуват често заради малкото си момиченце. Но после, след като Армануш порасна, разговорите им станаха редки, а накрая напълно прекъснаха. От краткия им брак бяха останали само две неща: взаимна обида и една дъщеря.

— Извинявай, че те безпокоя, Роуз — каза меко, но уморено Барсам. — Но не търпи отлагане. Трябва да говоря с дъщеря си.

— Нашата дъщеря — поправи го кисело Роуз и веднага щом думите излязоха от устата й, съжали, че е дала воля на огорчението си.

— Роуз, моля те, трябва да съобщя нещо на Армануш, новината е лоша. Би ли я повикала на телефона? Не ми вдига на мобилния. Наложи се да звъня на този.

— Чакай… чакай… тя не е ли там?

— В какъв смисъл?

— Не е ли при теб в Сан Франциско? — възкликна Роуз и устните й потрепериха ужасено.

Барсам се запита дали бившата му жена не играе игрички. Постара се да не показва раздразнението си.

— Не, Роуз, тя реши да се върне в Аризона. Прекарва пролетната ваканция при теб.

— О, Боже!!! Но тя не е тук! Къде е момиченцето ми? Къде? — разрида се Роуз и изпадна в един от онези пристъпи, за които смяташе, че отдавна са останали в миналото.

— Роуз, ще се успокоиш ли, моля те! Не знам какво става, но съм сигурен, че има някакво обяснение. Вярвам безусловно на Армануш. Тя не би направила нищо лошо. Кога говори с нея за последно?

— Вчера, обажда се всеки ден… от Сан Франциско!

Барсам замълча. Не й каза, че Армануш се обажда и на него, но от Аризона .

— Чудесно, това означава, че е добре. Трябва да й вярваме. Тя е умно отговорно момиче, знаеш го. Следващия път, когато ти се обади, й кажи само да ми звънне. Предай й, че е спешно. Разбра ли, Роуз? Ще й кажеш ли?

— О, Боже! — разплака се по-силно Роуз. После обаче неочаквано се сети да попита: — Барсам, ти каза, че имаш лоша новина. Каква?

— О… — Тежко мълчание. — Мама… — Той не довърши изречението. — Предай на Армануш само, че баба Шушан е починала в съня си. Днес сутринта не се събуди.

Петнайсет минути никога не бяха минавали толкова бавно. Армануш сновеше напред-назад из стаята под притеснения поглед на Ася. Накрая стана време да се обади на майка си. Този път Роуз вдигна веднага.

— Ейми, ще ти задам само един въпрос и ти ще ми кажеш истината, обещай, че ще ми кажеш истината.

Армануш усети в стомаха й да се надига вълната от притеснение.

— Къде си? — попита задавено Роуз. — Излъгала си ни! Не си в Сан Франциско, не си в Аризона, къде си?

Момичето преглътна тежко.

— В Истанбул съм.

— Какво?

— Всичко ще ти кажа, мамо, само, моля те, успокой се.

Очите на Роуз блеснаха от чисто възмущение. Само как мразеше да й повтарят да се успокои.

— Мамо, ужасно съжалявам, че ти причинявам такива тревоги. Не биваше да го правя. Съжалявам, но нямаш причини да се безпокоиш, повярвай ми.

Роуз закри слушалката с длан.

— Бебчето ми е в Истанбул! — каза тя на съпруга си с намек за укор, сякаш виновен беше той. После кресна в слушалката: — Какво, по дяволите, правиш там?

— Всъщност съм на гости на свекърва ти. Прекрасно семейство.

Изумена, Роуз се извърна още веднъж към Мустафа и пак му се скара, този път по-силно:

— Тя е на гости при твоето семейство. — После, още преди разтревоженият и пребледнял като платно Мустафа Казанджъ да успее да изрече и дума, продължи: — Идваме при теб. Само не изчезвай. Идваме. И да не си посмяла да си изключиш пак телефона!

След тези думи Роуз затвори.

— Какви ги говориш? — възкликна Мустафа и стисна ръката на жена си по-силно, отколкото бе смятал. — Никъде няма да ходя.

— Напротив, ще ходиш — отсече Роуз. — Ще ходим. Единствената ми дъщеря е в Истанбул!!! — изпищя тя, сякаш Армануш е взета за заложница.

— Не мога да зарежа работата си точно сега.

— Можеш да си вземеш няколко дни отпуск. Ако не го направиш, тръгвам сама — тросна се Роуз, по-точно жена, която приличаше на Роуз. — Ще отидем там, ще се уверим, че тя е в безопасност, ще я вземем и ще я доведем у дома.

По-късно същата вечер, точно когато семейство Казанджъ се канеше да си ляга, телефонът иззвъня.

— Иншаллах 53 53 С Божията воля (арм.) — Б.ред. , дано не е нещо лошо — прошепна от леглото си Маминка, както държеше броеница, и по лицето й се мярна сянка на тревога.

Тя се пресегна към чашата с вода, в която стояха изкуствените й зъби, и без да спира да се моли, отпи от нея. Само водата можеше да притъпи страха.