Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Сигурна съм, че всичко е наред с майка ти. Помисли само, ако не беше наред, щеше ли да се вдигне да идва в Истанбул чак от Аризона!

— Май си права — кимна Армануш и завъртя заровете. — Пак две шестици!

— Само шестици ли ще хвърляш? Тези зарове да не са фалшиви? — изстреля подозрително Ася. — Да не мамиш, драга ми госпожице?

Армануш се засмя.

— Де да знаех как!

Но точно когато се канеше да вземе от дъската още два пула, Армануш най-неочаквано спря, пребледняла и стъписана.

— Божичко, как не се сетих! — възкликна тя с болка в гласа. — Не е майка ми, баща ми е. Мама би се държала точно по този начин, ако се е случило нещо лошо с татко… или с роднините му… О, Боже, с баща ми се е случило нещо!

— Но това са само предположения — безуспешно се опита да я успокои Ася. — Кога за последен път говори с баща си?

— Преди два дни — отговори Армануш. — Обадих му се от Аризона и той беше добре, всичко звучеше нормално.

— Чакай, чакай, чакай! Как така си му се обадила от Аризона?

Армануш се изчерви.

— Излъгах. — После вдигна рамене, сякаш за да се наслади на това, че както никога е направила нещо нередно. — За да мога да тръгна на това пътешествие, излъгах почти всички в семейството. Ако бях разкрила, че тръгвам сама за Истанбул, всички щяха да се притеснят и нямаше да ме пуснат никъде. Затова реших да замина и да им кажа чак след като се прибера. Баща ми си мисли, че съм при мама в Аризона, мама пък мисли, че съм с татко в Сан Франциско. По-точно мислеше — до вчера.

Ася я погледна с неверие, което скоро се изпари, изместено от нещо, което приличаше на благоговение. Армануш може би не беше чак толкова безупречна и послушна, колкото подозираше. В светлата й вселена може би имаше място и за мрак, мръсотия, кривнали пътища. Изповедта не само не разстрои Ася, обратното — тя започна да уважава Армануш още повече. Затвори кутията с таблата и я пъхна под мишница — знак, че приема поражението си, въпреки че Армануш нямаше откъде да го знае.

— Според мен не се е случило нищо… но защо не вземеш да се обадиш на баща си? — попита Ася.

Сякаш бе чакала тези думи, за да премине към действие — Армануш се пресегна към телефона. При тази часова разлика в Сан Франциско беше ранна утрин.

Вдигнаха й още след първото позвъняване, но за разлика от друг път не баба Шушан, а баща й.

— Миличка — въздъхна Барсам Чакмакчян с неописуема нежност, щом чу гласа на дъщеря си. По линията ехтеше зловещо пукане, напомнило и на двамата, че ги дели голямо разстояние. — Мислех да ти звънна сутринта. Знам, че си в Истанбул, майка ти се обади да ми каже.

Настъпи кратко напрегнато мълчание, но Барсам Чакмакчян не каза нищо, не се скара на дъщеря си.

— С майка ти се притеснихме ужасно за теб. Роуз пристига с доведения ти баща в Истанбул. Идват да те приберат. Ще бъдат там утре на обяд.

Сега вече Армануш се вцепени. Тук имаше нещо гнило. Нещо много гнило. Това, че майка й и баща й си говореха и дори си съобщаваха новините, беше сигурен знак за апокалипсис.

— Случило ли се е нещо, татко?

Барсам Чакмакчян не отговори, смазан от бремето на един тъжен детски спомен, появил се изневиделица в паметта му.

Когато беше малък, в квартала всяка година идваше мъж с тъмна островърха качулка и черна наметка, който обикаляше от врата на врата заедно с дякона от местната църква. Беше свещеник от предишната му държава, търсеше будни момчета, за да ги отведе обратно в Армения и да ги обучи за свещеници.

— Добре ли си, татко? Какво става?

— Добре съм, скъпа. Мъчно ми е за теб — беше единственото, което каза Барсам.

От ранна възраст беше очарован от религията и беше най-добрият ученик в неделното училище. Затова мъжът с черната качулка им гостуваше често и обсъждаше с Шушан бъдещето на момчето. Един ден, докато Барсам, майка му и свещеникът седяха в кухнята и пиеха горещ чай, свещеникът заяви, че ако ще се взима решение, сега е времето да го направят.

Барсам Чакмакчян нямаше да забрави никога страха, проблеснал в очите на майка му. Колкото и да уважаваше свещеника, колкото и да й се искаше да види сина си като възрастен мъж в свещенически одежди, колкото и да копнееше единственото й момче да служи на Господа, Шушан неволно се дръпна уплашена, сякаш изправена пред похитител, решил да отнеме детето й. Трепна толкова силно и стреснато, че чашата в ръката й се разклати и малко от чая се разплиска по роклята. Свещеникът кимна меко и дружелюбно — беше забелязал сянката на тъмна история, скрита в нейното минало. Потупа я по ръката и й даде благословията си. После си тръгна и никога вече не се върна със същата молба.