Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

След като бе живяла в Тусон над двайсет години, Роуз, навремето момиче от Кентъки, беше самото въплъщение на аризончанката. Издаваха я не само обичайното спортно облекло: тънка тениска, къси памучни панталони и сламена шапка, и залепените за лицето й слънчеви очила, но и жестовете й, излъчващи духа на Аризона. Роуз беше на четирийсет и шест години, а се обличаше във веселяшкия стил на пенсионирана секретарка от съд за наказателни дела, която рядко през живота си е имала възможност да ходи с рокли на цветя и сега не може да им се насити. Истината бе, че имаше доста неща, за които Роуз съжаляваше, че не е направила досега, включително да има повече деца. Как само се разкайваше, че не е родила още едно дете, докато е можела. Мустафа не изгаряше от желание да има деца и доста дълго това не пречеше ни най-малко на Роуз, която и не подозираше колко ще съжалява накрая за решението си. Вероятно това беше рискът на професията й: по цял ден бе заобиколена от четвъртокласници и така и не забеляза, че в нейния живот няма деца. С тази уговорка бракът й с Мустафа като цяло беше щастлив. В основата му бе по-скоро утехата от едновременно придобитите навици, отколкото страстна преданост, но пак бе далеч по-добър от хиляди други бракове, които уж се крепяха на любов. Каква ирония на съдбата — Роуз беше започнала да се среща с Мустафа колкото да отмъсти на Чакмакчян. Но колкото повече го опознаваше, толкова повече го харесваше и желаеше. И макар заради изкушението на романтичните любовни връзки, Роуз понякога да мечтаеше тайно за друг живот, с друг мъж, общо взето, бе доста доволна и от този, който имаше.

— Остави соса — каза Мустафа, след като видя, че Роуз умува дали да купи пикантен мексикански сос в шише във формата на кактус. — Повярвай ми, Роуз, в Истанбул изобщо няма да опреш до това.

— Наистина, пикантна ли е турската кухня?

За този, както и за много други болезнено очевидни въпроси, Мустафа имаше само уклончиви отговори. След толкова години пълно откъсване, близостта му с турската култура постепенно се бе заличила като рисунка върху пергамент, лека-полека изтрита от слънцето и от вятъра. За него Истанбул се бе превърнал неусетно в призрачен град, който не съществуваше другаде, освен в сънищата му, където се появяваше от време на време. Колкото и да беше обичал многобройните квартали и лица на града, неговата култура, откакто се беше установил в Съединените щати, малко по малко бе станал сляп и глух за Истанбул и за почти всичко, свързано с него.

Но едно беше да се откъснеш от града, където си роден, и съвсем друго — от собствената си плът и кръв. Мустафа Казанджъ нямаше нищо против да потърси завинаги убежище в Америка, сякаш няма родна земя, на която да се върне, нямаше против и да живее без спомени, затова пък изтръпваше при мисълта да стане чужденец без предци, мъж без детство. През годините се бе изкушавал, по свой си начин, да се върне, за да се види с роднините си, да застане лице в лице с човека, който навремето е бил, но бе разбрал, че не е лесно и не става по-лесно с възрастта. Беше усетил, че се отдалечава все повече от миналото си, и накрая прекъсна всякакви връзки. Така беше по-добре. И за него, и за онези, които навремето бе наранил жестоко. Сега вече негов дом беше Америка. Но истината е, че не толкова Аризона или пък друго място, а бъдещето беше това, което сам си бе избрал, за да живее в него — да го нарича свой дом — дом със задна врата, затворена за миналото.

В самолета Мустафа беше видимо умислен и отчужден. Докато излитаха, почти не се помръдваше и не промени положението си и след като се извисиха. Чувстваше се капнал от умора, изтощен от това пътуване по неволя, което едва бе започнало.

Роуз — обратното, преливаше от нервно вълнение. Пиеше чаша след чаша от лошото самолетно кафе, дъвчеше постните гевречета, които им раздадоха, разлистваше списанието на авиокомпанията, захласваше се по „Бриджит Джоунс: На ръба на разума“, въпреки че вече беше гледала филма, впускаше се в дълги безсмислени разговори със старицата до нея (отивала в Сан Франциско, на гости на по-голямата си дъщеря, за да види новороденото си внуче), а когато бабката заспа, се посвети на опитите да отговоря на историческите въпроси върху видеоекрана отпред.

Кой е понесъл най-големи човешки загуби по време на Втората световна война?

а) Япония

б) Великобритания

в) Франция

г) Съветският съюз

Как се казва главният герой в „1984“ на Джордж Оруел?

а) Уинстън Смит