Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Вече бе преполовила бутилката и от стафидите й беше останала само шепа, когато мобилният й телефон иззвъня. Беше Арам.

— Не искам тази вечер да стоиш в онази къща — беше първото, което промълви той. — И утре, и вдругиден. Всъщност не искам да прекарваш и ден далеч от мен до края на живота ми.

В отговор леля Зелиха се изкиска.

— Моля те, любов моя, ела и остани при мен. Напусни онази къща още сега! Взел съм ти четка за зъби. Имам дори чиста кърпа! — опита да се пошегува Арам, но спря насред изречението. — Остани при мен, докато той си отиде.

— А как ще обясним на драгото ми семейство моето отсъствие? — промърмори леля Зелиха.

— Не си длъжна да обясняваш нищо — отвърна умолително Арам. — Виж какво, това вероятно е единственото предимство да си черната овца в традиционно семейство. Каквото и да правиш, няма да учудиш никого. Ела. Моля те, ела при мен.

— Какво ще кажа на Ася?

— Нищо, не си длъжна да казваш нищо… Знаеш го.

Здраво вкопчена в телефона, леля Зелиха се сви на кълбо. Стисна очи, готова да заспи, но после събра сили да попита:

— Арам, кога ще свърши? Тази принудителна амнезия. Тази постоянна забрава. Не казвай нищо, не си спомняй нищо, не разкривай нищо — нито пред тях, нито пред себе си… Ще свърши ли изобщо някога?

— Не мисли сега за това — постара се да я утеши Арам. — Не се мъчи! Прекалено сурова си към самата себе си. Утре, още щом се събудиш, идвай тук.

— О, любов моя… де да можех… — Леля Зелиха извърна измъченото си лице, сякаш Арам я наблюдаваше през слушалката. — Очакват от мен да отида да ги посрещна на летището. Забрави ли, само аз в семейството мога да карам кола.

Арам замълча — нямаше как да го оспори.

— Не се притеснявай — прошепна леля Зелиха. — Обичам те… Обичам те толкова много… Хайде да спим сега.

Още щом затвори, тя потъна в дълбок сън. На другата сутрин, когато се събуди с убийствено главоболие и с едно одеяло по-малко, изобщо не помнеше кога е изключила мобилния, кога е отместила бутилката водка, смачкала е цигарата в пепелника, угасила е лампата и се е пъхнала под завивките.

— Студено ли е в Истанбул? Дали не трябваше да взема по-топли дрехи? — попита Роуз, макар че имаше три основни причини да не го прави: вече беше питала, багажът отдавна бе приготвен и в този момент те пътуваха към летището в Тусон, така че и бездруго беше късно да умува.

Колкото и да се изкушаваше да напомни на жена си тези три причини, Мустафа Казанджъ само поклати глава, без да сваля очи от пътя.

В деня на полета Роуз и Мустафа излязоха в четири следобед от дома си, за да потеглят с колата към летището. Предстояха им два полета — един кратък и един доста дълъг. От Тусон щяха да отидат първо в Сан Франциско, а оттам — в Истанбул. Тъй като Роуз заминаваше за пръв път за страна, където английският не беше майчин език и сутрин хората не закусваха палачинки с кленов сироп, тя едновременно се вълнуваше, но и притесняваше. Истината беше, че не си падаше пътешественичка, и ако не беше онова толкова мечтано, но така и неосъществено пътуване до Банкок, те двамата с Мустафа нямаше дори да са си извадили паспорти. Единственото пътешествие в чужбина, което Роуз бе предприемала, беше гледането на колекцията от шест дивидита „Открийте Европа“. От него беше добила представа за Турция, и то много по-цялостна, отколкото от откъслечната информация, която Мустафа й беше давал от време на време през дългогодишния им брак. Лошото обаче беше, че Роуз бе изгледала наведнъж и шестте диска, а „Пътешествие из Турция“ беше някъде съвсем в края — след филмите за Британските острови, Франция, Испания, Португалия, Германия, Австрия, Швейцария, Италия, Гърция и Израел, и сега тя нямаше как да не се съмнява дали гледките, изникващи в съзнанието й, са от Турция или от друга страна. Дивидитата „Открийте Европа“ наистина бяха полезни за образователни цели, особено за американски семейства, които нямаха време, средства и желание да пътуват отвъд океана, но продуцентите е трябвало някак да предупредят, че не е хубаво зрителите да изгледат наведнъж цялата колекция и да „пътешестват“ до повече от една страна без почивка.

На Международното летище в Тусон Роуз и Мустафа посетиха всички магазини, което ще рече една будка и един щанд за сувенири. Въпреки гръмкия надпис МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ (име, дадено заради международните полети до Мексико, докъдето се стигаше само за един час с кола) летището беше толкова скромно, че приличаше на малка автогара, дори „Старбъкс“ не си бяха направила труда да отворят кафене тук. Въпреки това, след като влезе в магазина за сувенири, Роуз успя да намери завиден брой подаръци за роднините на Мустафа. Колкото и импровизирано да беше пътуването, колкото и да се притесняваше Роуз как се чувства там дъщеря й, да не говорим за притеснението как ще й съобщи за смъртта на баба й, с наближаването на часа на заминаване тя изпадна в нещо като туристическа треска. В стремежа си да купи хубав подарък за всеки от женското семейство на Мустафа, Роуз огледа най-внимателно стоките по всички рафтове, въпреки че изборът не бе голям. Тетрадки във формата на кактус, ключодържатели във формата на кактус, магнити във формата на кактус, чаши за текила с картинки на кактуси — какви ли не дрънкулки и ненужни вещи с нарисувани по тях ако не кактуси, то гущери или койоти. Накрая Роуз купи на всички жени от семейство Казанджъ по един подарък — един и същ, за да има справедливост, който се състоеше от шарен молив във вид на кактус, на който пишеше АЗ ОБИЧАМ АРИЗОНА, бяла тениска с щампована отпред карта на Аризона, календар със снимки на Големия каньон, гигантска чаша с надпис ЛЕЛЕ, КАКВА ЗАДУХА и магнит за хладилник с истинско кактусче в него. Купи и два чифта къси панталони на цветя, с каквито самата тя беше облечена в момента, в случай че в Истанбул някой поиска да ги пробва.