Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Той и досега помнеше как е чакал с таблата в ръка в притихналия вход на жилищния блок до техния конак. Върху подноса имаше пет-шест купички, всяка за определен съсед. Първо бе обрал от светлите стафиди, пръснати най-отгоре във всяка от купичките — беше убеден, че ако изяде само тях, никой няма да забележи. После обаче продължи със зрънцата нар и нарязаните на ивички бадеми за украса и още преди да се е усетил, бе изял всичко до шушка — цели шест купички наведнъж. Беше скрил празните съдинки в градината. Съседите често задържаха при себе си купичките, за да ги върнат, пълни с храна, която са приготвили, често отново с ашуре. Затова трябваше да мине известно време, докато в семейство Казанджъ открият какво е извършил Мустафа. А след като откриха, макар и очевидно притеснена от неговата лакомия, майка му не му се накара, а от този ден нататък държеше в хладилника допълнителни купички ашуре — за него, само за него.

— Какво искате за пиене, господине? — попита на турски стюардесата, след като се понаведе към него.

Беше със сапфиреносини очи и бе облечена в сако точно със същия цвят и с пухкави бледорозови облачета отзад на гърба.

Мустафа се поколеба за стотна от секундата, но не защото се чудеше какво да пие, а защото се колебаеше на кой език да отговори. След толкова години му беше много по-удобно да се изразява на английски, а не на турски. Но му се струваше точно толкова неестествено, дори нагло, да разговаря на английски с друг турчин. Досега беше излизал от това свое лично затруднение, като бе избягвал да общува с турци в Съединените щати. Ала отчуждението му от неговите сънародници и сънароднички проличаваше болезнено при обикновени срещи като тази. Мустафа се огледа, сякаш търсеше изход, и след като не успя да намери наблизо, накрая отговори на турски:

— Доматен сок, ако обичате.

— Нямам доматен сок — усмихна му се весело стюардесата, сякаш беше много смешно. Беше от преданите служители, които никога не губят вяра в институциите, за които работят, и умеят редовно да казват „не“ с все същото весело лице. — Искате ли „Блъди Мери“?

Мустафа взе гъстата алена течност и се облегна с умислено чело и замъглени лешникови очи. Чак тогава забеляза, че Роуз го гледа, че наблюдава най-внимателно и уплашено всяко негово движение. Лицето й помръкна, когато го попита:

— Какво има, скъпи? Изглеждаш ми нервен. Защото ще се видиш със семейството си ли?

Бяха обсъдили изчерпателно пътуването и сега нямаха какво толкова да си кажат. Роуз знаеше, че на Мустафа не му се ходи в Истанбул и той просто се е поддал на настойчивата й молба да заминат заедно. Макар и да го оценяваше, трудно можеше да се каже, че му е признателна. Жена съм му от деветнайсет години, все имам право от дъжд на вятър да моля съпруга си за такива неща — помисли си Роуз, после хвана Мустафа за ръката и я стисна нежно.

Жестът хвана Мустафа неподготвен. Изпълни го огромна тъга и той се приближи до жена си. Беше научил от нея две изключително важни неща за любовта: че, първо, каквото и да тръбят романтиците, тя е по-скоро път, който се изминава постепенно, отколкото внезапно разцъфтяло чувство от пръв поглед, и, второ, че той е способен да обича.

С годините беше свикнал да обича Роуз и бе намерил в нея известно спокойствие. Макар че понякога беше изключително взискателна и с труден характер, Роуз оставаше вярна на себе си, предсказуема и лесна за разгадаване — ясна карта от енергии и реакции, които Мустафа познаваше. Никога не го подлагаше на предизвикателства, както всъщност никога не се противопоставяше и на живота, и притежаваше вродена дарба да се приспособява към околната среда. Беше смесица от взаимоизключващи се сили, които без усилие действаха сами, извън времето, а оттам и извън семейните родословия. След като Мустафа се запозна с Роуз, семейните терзания, които го измъчваха отвътре, се бяха преобразили в труднопроходила, но сговорчива любов, най-близкото до истинската любов, на което той вероятно беше способен. В първия си брак Роуз може и да не е била съвършена съпруга, понеже не бе успяла да се приспособи към многолюдното арменско семейство, но точно по същата причина беше съвършено убежище за мъж като Мустафа, мъж, който се опитваше да избяга от многолюдното си турско семейство.

— Добре ли си? — повтори Роуз, вече малко притеснено.

Точно тогава Мустафа Казанджъ бе плиснат от тревога. Той пребледня, сякаш не му достигаше въздух. Какво търсеше в този самолет? Защо изобщо отиваше в Истанбул? Роуз трябваше да замине сама, да вземе дъщеря си и да се прибере у дома… у дома . Как само копнееше Мустафа сега отново да е в Аризона, където всичко беше похлупено от балдахина на познатите неща.