Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Беше скромна закътана постройка, в центъра на Тусон, и ако се вярва на паметната плоча, там беше единственият храм в Америка, вдигнат в чест на душата на грешник. Душата на човек, отлъчен от църквата, на тирадито, отхвърлен от всички. Днес никой не знаеше историята в подробности, свързани чак със средата на XIX век — кой точно е грешникът, какъв е грехът му, и по-важното, как накрая в негова памет е построено светилище, увековечило името му. Мексиканските преселници знаеха за него повече от другите, но не бяха така склонни да споделят с чужди хора. Мустафа Казанджъ обаче не се вълнуваше от историческите подробности. Беше му достатъчно да знае, че Ел Тирадито е бил добър човек, или поне не по-лош от нас, останалите, и въпреки това в миналото е извършил ужасни дела, допуснал е грешки, толкова низки, че го превърнали в грешник. Въпреки това е бил пощаден и е получил нещо, което мнозина простосмъртни не притежават: светилище.

И така, предната вечер, измъчван от мислите си, Мустафа го беше посетил отново. Тусон уж беше малък град, но ставаше ли дума за свети места, се оказваше голям и стига да искаше, Мустафа можеше да отиде и в джамия. Истината е, че той не беше и никога не е бил религиозен. Не му трябваха храмове и свещени книги. Мустафа не ходеше в „Ел Тирадито“ за да почита Бога. Ходеше там, защото това бе единственото свещено място, което не го принуждаваше да става друг, за да го приеме. Ходеше там, защото му харесваше усещането на мястото — непретенциозно и в същото време внушително, готическо. Мексиканският дух, примесен с американските нрави, десетките свещи и милагрос 54 54 Дарове (исп.). — Б.пр. , оставени от различни хора, вероятно самите те грешници, сгънатите листове по стените, където посетителите се изповядваха и криеха греховете си — всичко това го привличаше в сегашното му настроение.

— Добре ли сте, господине? — попита стюардесата със сапфирените очи.

Мустафа кимна рязко и отговори, този път на английски:

— Благодаря, добре съм. Само ми е малко лошо от полета…

Леля Зелиха лежеше, свита на кълбо под кадифената светлина на уличната лампа, проникваща през пердетата, с мобилния телефон в ръка, с бутилката водка, опряна в брадичката, и цигара, която още гореше в другата й ръка.

Леля Бану влезе в стаята на пръсти. Угаси набързо тлеещото одеяло и смачка в пепелника угарката. Грабна мобилния телефон и го сложи на шкафа, взе бутилката водка и я скри под леглото, после пъхна сестра си под завивките и угаси лампата.

Отвори прозорците. Беше свежо, откъм морето ухаеше на солен бриз. След като стаята се изчисти от дима и миризмата, леля Бану погледна бледото лице на най-малката си сестра, уморено не като за възрастта й. В слабата жълтеникава светлина, процеждаща се отвън, лицето на Зелиха блестеше, сякаш алкохолът и скръбта му бяха дали сияние, каквото рядко се среща в природата. Леля Бану я целуна леко по челото и от състрадание в очите й избиха сълзи. След това тя погледна наляво и надясно към двата си джина, които бяха проследили внимателно всяко нейно движение от обичайните си места на раменете й.

— Какво ще правиш, господарке? — попита Господин Горчивия с едва доловимо злорадство в гласа.

Не си даде труда да скрие радостта си, че господарката му е толкова безпомощна и разстроена. Винаги се бе забавлявал да наблюдава безсилието на могъщите.

Леля Бану само се свъси недоловимо. Не отговори.

Тогава Господин Горчивия отскочи встрани и седна на леглото, в опасна близост до потъналата в дълбок сън леля Зелиха. Очите му блеснаха от мисълта, която току-що му беше хрумнала. Господин Горчивия сграбчи грубо края на завивката и насмалко да събуди леля Зелиха, после си завърза чаршафа на главата — като кърпа.

— Е, нека ти кажа нещо — заяви с ръце на кръста и с преправен глас, така че да звучи пискливо като на жена. — На този свят има такива ужасни неща…

Леля Бану тутакси разбра кого имитира той и усети, че изтръпва.

— На този свят има такива ужасни неща, че хората с добри сърца, Аллах да ги поживи, нямат и понятие за тях. И е хубаво, че нямат, това доказва колко са добри. Иначе нямаше да са добри, нали? Но ако някога стъпиш върху мина на злото, няма да потърсиш помощ от тези хора.

Леля Бану погледна стресната Господин Горчивия, той обаче махна чаршафа от главата си, върна се в предишната си поза с поглед към мястото, от което бе говорил, и се приготви да изимитира втория участник в този въображаем диалог. За да го направи, грабна каквото беше останало от златистите стафиди, които Зелиха беше оставила вечерта, и в миг ги подреди с магия във въздуха така, че да направи дълъг гердан и няколко гривни. След това си сложи гердана и гривните и се ухили. Не беше трудно да се досетиш кого имитира сега. Не беше трудно да познаеш стила на Ася.