Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Ще се поразтъпча — каза той и след като подаде на Роуз питието си, се изправи, за да овладее онова, което бързо прерастваше в пристъп на паника. — Не е хубаво да седиш с часове неподвижно.

Докато вървеше по тясната пътека към дъното на самолета, поглеждаше пътниците по редовете — някои турци, някои американци, някои от други народности. Бизнесмени, журналисти, фотографи, дипломати, автори на пътеписи, студенти, майки с пеленачета, напълно непознати, с които делиш едно и също пространство и може би дори една съдба. Някои четяха книги или вестници, други гледаха видеоиграта, в която Крал Артур съсичаше враговете си, трети пък бяха погълнати от кръстословици. Една жена десет реда зад тях, брюнетка със силен слънчев загар някъде на трийсет и пет-шест, се беше вторачила в Мустафа. Той извърна очи. Още беше хубав мъж — не толкова защото бе висок и едър, с изсечени черти и гарвановочерна коса, а защото имаше добри обноски и се обличаше изискано и стилно. Макар че през живота си беше привличал вниманието на много жени, не бе изневерил нито веднъж на Роуз. Най-смешното беше, че колкото повече странеше от чуждите жени, толкова повече те му налитаха.

Докато минаваше покрай реда на брюнетката, Мустафа забеляза притеснен, че тя е с дръзко къса пола и е кръстосала крака — човек лесно можеше да се заблуди, че ще й зърне бельото. Не му хареса неприятното чувство, което късата пола пробуди в него: тежки парливи спомени, от които искаше да се отърве веднъж завинаги — спомена за по-малката му сестра Зелиха, и тя открай време със слабост по късите поли, която бърза по калдъръмените улици на Истанбул с болезнено ситни припрени крачки, сякаш за да избяга от собствената си сянка. След като продължи несигурно нататък, очите на Мустафа се стрелнаха в другата посока, сякаш за да не гледат накъдето не трябва. Сега, след като бе навлязъл в средната възраст, той понякога се питаше дали изобщо е обичал някога жените. Освен Роуз де. Но Роуз не беше жена. Роуз си беше Роуз.

Като цяло Мустафа беше добър втори баща на дъщеря й. Обичаше искрено Армануш, но самият той не искаше деца. Не му трябваха. Никой и не подозираше, че дълбоко в себе си е убеден, че не ги заслужава. Не беше сигурен, че от него ще излезе добър баща. Кого изобщо заблуждаваше? Щеше да бъде ужасен баща. По-ужасен и от своя.

Спомни си деня, когато двамата с Роуз се бяха запознали — може би не особено романтична среща в супермаркет, където той бе стоял между рафтовете с по една консерва нахут във всяка ръка. През годините двамата често бяха обсъждали онзи ден и се бяха забавлявали с всяка подробност, която си спомняха. И все пак имаха различни спомени: Роуз все се сещаше колко срамежлив и притеснен е бил Мустафа, а той си спомняше лъскавата й руса коса и дързостта, от която в началото се е уплашил. Никога повече не се бе плашил от Роуз. Обратното, с нея се чувстваше така, сякаш се е оставил във властта на спокоен ручей със съзнанието, че той никога няма да го дръпне надолу, на невъзмутим поток без изненади по пътя. Не му бе трябвало много време, за да я обикне.

Сутрин наблюдаваше Роуз в кухнята. И двамата обичаха кухнята, макар и по съвсем различни причини. Роуз я обичаше, защото обичаше да готви и там се чувстваше в свои води. Колкото до Мустафа, той просто обичаше да гледа Роуз сред множеството най-обикновени подробности, хартиените кърпи в същия тон като плочките, чашите, които щяха да стигнат за цял гарнизон, локвичката шоколадов сок, която засъхваше върху шкафчето. Особено обичаше да гледа ръцете на Роуз, докато режеха, смесваха, разбъркваха и кълцаха. Една от най-успокояващите гледки, които животът му бе дарявал някога, бе да наблюдава как жена му прави палачинки.

В началото майката и по-големите сестри на Мустафа му пишеха, питаха го как е, кога ще дойде да им погостува. Задаваха въпроси, от които той бързаше да избяга, и му пращаха — най-вече майка му — писма и подаръци. През всичките тези двайсет години Мустафа се беше виждал с майка си само веднъж, и то не в Истанбул, а в Германия. Беше отишъл във Франкфурт, на конференция на геолозите и гемолозите, и я бе помолил да дойде и тя. Така майка и син се срещнаха в Германия, както от години правеха политическите бежанци, които не могат да се приберат в Турция.

По онова време майка му изгаряше от желание да го види и дори не попита защо той не идва в Истанбул. Беше изумително колко бързо свикват хората с такива ненормални обстоятелства.

След като стигна до дъното на самолета, Мустафа Казанджъ спря пред тоалетните, точно зад двамата мъже, които чакаха на опашка. Въздъхна тежко при мисълта за предната вечер. Роуз не знаеше, че на връщане от работа се е отбил на едно място в Тусон, където от десет години наминаваше тайно от време на време. Светилището „Ел Тирадито“.