Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Онзи ден Барсам Чакмакчян почувства нещо, което не беше усещал никога дотогава и нямаше да усети отново. Остро като шиш зловещо предчувствие. Само майка, вече загубила дете, би реагирала с такъв дълбок страх при мисълта, че може да загуби още едно. Нищо чудно Шушан да е имала друг син, с когото се е разделила.

Сега, докато скърбеше за кончината на майка си, сърце не му даваше да каже на дъщеря си.

— Татко, говори! — подкани припряно Армануш.

Подобно на майка му, и баща му произхождаше от семейство, което през 1915 година е било изселено от Турция. Между Саркис Чакмакчян и Шушан Стамбулян имаше нещо общо, нещо, което децата им само долавяха, ала не можеха да проумеят докрай. Сред думите им беше разпиляно толкова много мълчание. С пристигането си в Америка, двамата бяха изоставили друг живот в друга страна и знаеха, че колкото и често и вярно да си спомнят миналото, има неща, които не могат да бъдат разказани никога.

Барсам помнеше как баща му танцува около майка му под звуците на Hale, как е рисувал кръгове вътре в кръговете с ръце, издигнали се като устремена в небесата птица, как в началото музиката е била бавна, а после ставала все побърза и бърза, за да се извие на близкоизточна вихрушка, каквато децата можеха само да наблюдават възхитени отстрани. Музиката бе най-ярката следа, останала от детството му. Години наред Барсам беше свирил на кларнет в един арменски оркестър и беше танцувал в народна носия, черни шалвари и жълта риза. Помнеше как е излизал от тях в тази носия, а другите малчугани в неарменския квартал го гледали подигравателно. Всеки път се надяваше да забравят какво са видели или просто да не си правят труда да му се присмиват. И всеки път надеждите му се оказваха напразни.

Докато го включваха в още и още арменски занимания, той всъщност не искаше друго, освен да е като останалите деца, нищо повече, нищо по-малко — да бъде американец и да се отърве от мургавата си арменска кожа. Дори след години майка му току го укоряваше и обясняваше как като малък е попитал наемателите на горния етаж — американци от холандски произход — с какъв точно сапун се мият, понеже и той искал да е бял като тях. Сега, когато със смъртта на майка му го връхлетяха спомени от детството, Барсам Чакмакчян не можеше да не се чувства виновен, задето бързо бе забравил й малкото арменски, който беше научил като малък. Сега вече съжаляваше, че не е усвоил повече от майка си и не е научил на повече дъщеря си.

— Защо мълчиш, татко? — попита Армануш с глас, пълен с уплаха.

— Помниш ли младежкия лагер, на който ходеше като тийнейджърка?

— Да, разбира се — потвърди тя.

— Сърдила ли ми си се някога, че не съм те пращал повече там?

— Татко, забрави ли, че именно ІазІ не исках да ходя? В началото беше забавно, но после реших, че вече съм голяма. Сама те помолих следващата година да не ме пращаш…

— Така е — каза плахо Барсам. — Но пак можех да потърся друг лагер за млади арменци на твоята възраст.

— Татко, защо питаш за това сега? — Армануш вече усещаше вкуса на сълзите.

Сърце не му даваше да й каже. Най-малкото така, по телефона. Барсам не искаше Армануш да научава за смъртта на баба си, докато е сама, на хиляди километри оттук. Опита се да промърмори няколко думи, с които да я разсее, като повиши леко глас, за да надвика шума, който нахлу зад него. Боботещия шум от събрани на едно място хора. Сякаш целият род беше там, роднини, приятели и съседи — всички под един покрив, а това, както Армануш бе достатъчно умна да се досети, можеше да означава само две неща — или някой се жени, или някой е умрял.

— Какво се е случило? Къде е баба Шушан? — пророни тя. — Искам да говоря с баба.

Сега вече Барсам Чакмакчян събра сили да й каже.

Късно вечерта леля Зелиха сновеше из стаята с енергия, която не знаеше как да сдържи. Не можеше да сподели с никого в къщата колко зле се чувства — колкото повече потулваше чувствата си, толкова по-лошо ставаше. Първо реши да си направи в кухнята билков чай, който да я успокои, ала от тежката миризма на готвено за малко да повърне. После отиде във всекидневната да погледа телевизия, но веднага се отказа, заварвайки там две от сестрите си, които чистеха трескаво и развълнувано обсъждаха предстоящия ден.

Отново в стаята си, леля Зелиха затвори вратата, запали цигара и извади своя верен другар, който държеше под дюшека за такива мъчни дни — бутилка водка. В началото набързо, после все по-замаяно изгълта една трета от нея. Сега — след четири цигари и шест големи глътки, вече не усещаше тревога, всъщност не усещаше нищо друго освен глад. В стаята нямаше нищо за ядене освен пакетчето светли стафиди, което бе купила същата вечер от слаб като върлина и гръмогласен уличен търговец пред къщата.