Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Но макар новото поприще да му донесло планини от пари и влиятелни приятели, през 1925 година, когато по новия Закон за фамилните имена всички турски граждани били задължени да имат и фамилия, Ръза Селим пожелал да бъде наричан с името, останало от първия му занаят — Казанджъ .

Въпреки че изглеждал добре и определено бил заможен, заради възрастта и травмата от първия си брак (не се знае защо първата му жена го е изоставила, може би е извратеняк — шушукали жените) Ръза Селим Казанджъ бил един от последните мъже на земята, на които майката на Маминка би дала ненагледната си дъщеря за жена. Със сигурност имало по-добри кандидати. Но въпреки упоритите възражения на майка си Маминка отказала да слуша друг освен сърцето си. В тъмните очи на Ръза Селим Казанджъ имало нещо, от което Маминка разбрала — не с разума, а с шестото си чувство, — че на него му е дадено качество, с каквото могат да се похвалят малцина на този свят: способността да обича друг повече от себе си. Макар че била съвсем неопитна и млада — едва на шестнайсет години, Маминка била достатъчно разумна, за да знае какво изключително блаженство ще бъде да я обича и обожава мъж с такава дарба. Очите на Ръза Селим Казанджъ били нежни и искрящи, точно като гласа му — у него имало нещо, което карало човек да се чувства в безопасност, ценен и защитен дори сред вихрушката наоколо. Този мъж не бил дезертьор.

Но Маминка била привлечена от него не само заради това. Всъщност била заинтригувана от историята му много преди да почувства влечение към самия мъж. Долавяла, че душата му е дълбоко наранена от дезертьорството на първата му жена. Тя със сигурност можела да излекува тези рани. Така де, жените с радост се запретват да заличават пораженията, нанесени от друга. На Маминка не й трябвало много време, за да вземе решение. Щяла да се омъжи за този човек и никой, дори съдбата, не била в състояние да я разубеди.

Маминка вярвала интуитивно на Ръза Селим Казанджъ, а той на свой ред щял да доказва до сетния си дъх, че го е заслужил. Русата синеока жена, дошла при него не както подобава — с чеиз, а със снежнобяла пухкава котка, щяла да се превърне в радостта на живота му. Нямало ден, в който той да отказвал да изпълни желанията й, без значение колко капризни. Не така обаче стояли нещата с момченцето в къщата, което по онова време било на шест години: Левент Казанджъ така и не приел Маминка за майка. Години наред й правел напук и й се присмивал и детството му приключило с потискана горчилка, ако детството изобщо може да приключи, когато носиш в себе си такова огорчение.

Във време, когато бракът без деца бил ако не признак на нелечима болест, то със сигурност кощунство, Маминка и Ръза Селим Казанджъ останали без деца. Не защото той бил много стар, а защото в началото Маминка била прекалено млада и не изгаряла от желание да гледа деца, а после, когато променила мнението си, Ръза Селим просто вече бил в напреднала възраст. Левент Казанджъ останал единствено дете, което да продължи рода, звание, от което не се радвал особено.

Макар и натъжена и обидена от враждебното отношение на заварения си син, Маминка била жизнерадостно общително момиче с голямо въображение и още по-голям списък с желания. На този свят имало неща, далеч по-интересни от това да гледаш деца, например да се научиш да свириш на пиано. Не след дълго на видно място във всекидневната вече проблясвало пиано „Бентли“, произведено от английската „Стауд Пиано ООД“. Именно на него Маминка започнала да взима уроци от първия си учител — руснак белогвардеец и музикант, избягал от болшевишката революция и установил се за постоянно в Истанбул. Маминка била най-добрата му ученичка. Притежавала не само таланта, но и постоянството да превърне пианото в свой пожизнен спътник, а не просто в мимолетно увлечение.

Най-любими й били Рахманинов, Бородин и Чайковски. Именно тези композитори предпочитала, когато останела сама в къщата и свирела за свое удоволствие, с Паша Първи върху скута. Но ако свирела за гости, избирала произведения от съвсем различен репертоар. Западен: Бах, Бетховен, Моцарт, Шуман, и най-вече Вагнер в специалните случаи, когато им гостували високопоставени държавни служители и изтънчените им съпруги. След вечерята мъжете се събирали с чаши в ръка при камината, за да бистрят световната политика. В края на двайсетте години времената били такива, че националната политика можела само да се одобрява и подкрепя, колкото по-гръмогласно, толкова по-добре, защото и стените имали уши. Затова, възникнела ли необходимост от истинско обсъждане, новият политически и културен елит на Турската република тутакси превключвал на световната политика, която сама по себе си била пълна каша и затова винаги било интересно да говорят за нея.