— Разбира се, че знам — отвърна Ася. — Как мога да не знам края на разказ, който съм чувала поне сто пъти? Виж, ти обаче не знаеш колко вредят такива разкази на креативността на децата. Заради тази смехотворна история, преди да тръгна на училище, спях с пшенична слама под възглавницата с надеждата на другата сутрин да се е превърнала в жълтица. И после какво? Тръгвам на училище. Един прекрасен ден казвам на другите деца, че ще забогатея с моята пшеница, която ще се превърне в злато, и тутакси се оказвам прицел на всяка тъпа шегичка в класа. Превърна ме в идиот.
От всички удари и рани, които Ася бе получила като малка, най-горчиво в паметта й се беше врязала именно случката с пшеницата. Точно тогава тя чу отново думата, която щеше да я съпровожда през годините нататък, винаги тогава, когато най-малко го очаква: „Копеле!“. До случката с пшеницата в първи клас беше чувала думата „копеле“ само веднъж и не й беше обърнала особено внимание главно защото не знаеше какво означава. Съучениците й побързаха да поправят тогавашното й неведение. Но тази част от историята тя запази за себе си и само си наля още чай — изгарящ и парещ.
— Виж какво, Ася, на нас можеш да ни се цупиш колкото искаш, но когато пристигне гостенката, се въздържай и се дръж мило с нея. Английският ти е по-добър от моя, по-добър и от този на останалите в семейството.
Това изявление на леля Бану не бе от най-скромните, тъй като от него излизаше, че тя поназнайва английски, което изобщо не отговаряше на истината. Е, да, беше го учила в гимназията, но каквото и да бе научила, го беше забравила. Тъй като за изкуството на ясновидството не се изискваха чужди езици, леля Бану никога не бе смятала за нужно да учи английски. Колкото до леля Фериде, тя изобщо не беше проявявала интерес към този език и в училище бе предпочела немския. Но тъй като това беше съвпаднало с времето, когато тя изгубила интерес към всички предмети, освен географията, и нейният немски не бе отбелязал особен напредък. Маминка и баба Гюлсюм не влизаха в класацията и така оставаха само леля Зелиха и леля Джеврийе, които знаеха английски колкото да се прехвърлят от нивото за начинаещи на равнище за средно напреднали. С това уточнение все пак имаше огромна разлика в познанията по английски на двете лели. Леля Зелиха говореше всекидневен английски, изпъстрен със сленг, идиоми и жаргон, които практикуваше почти всеки ден с чужденците, посещаващи ателието за татуировки, докато леля Джеврийе говореше застинал във времето, граматически правилен учебникарски английски, какъвто можеш да усвоиш само и единствено в гимназията. Правеше разлика между прости, съставни и сложно съчинените изречения, можеше да посочи кое е подчинено определително, подчинено подложно и сказуемноопределително изречение и дори да открие грешките в употребата и мястото на обстоятелствените пояснения в синтактичния строеж, но не можеше да говори.
— Затова, скъпа, ще й превеждаш. Ще пренасяш нейните думи до нас и нашите — до нея. — Леля Бану присви очи и се свъси в опит да намекне колко значимо е онова, което й предстои да оповести. — Ти ще свържеш Изтока и Запада — като мост, разпрострял се над културите.
Ася сбърчи нос, сякаш току-що е надушила в къщата ужасна смрад, която усеща единствена тя, и стисна устни, все едно казваше: „Иска ти се!“.
Никой и не забеляза, че през това време Маминка е станала от стола и е отишла при пианото, на което не беше свирено от години. Понякога използваха затворения капак като помощна масичка за чиниите и съдовете, за които нямаше място на масата.
— Прекрасно е, че двете сте връстнички — каза в заключение на монолога си леля Бану. — Ще се сприятелите.
Ася я погледна с подновено любопитство — питаше се дали някога тя ще престане да я възприема като дете. Когато беше малка, ако у тях доведяха друго дете, лелите ги слагаха заедно и се разпореждаха:
— А сега играйте! Сприятелете се!
Това, че са от една възрастова група, вече от само себе си означаваше, че трябва да се разбират — връстниците, кой знае защо, се възприемаха като плочки от пъзел, от които се очаква, че, сложени една до друга, ще се свържат в завършено цяло.
— Ще бъде вълнуващо. А когато тя се прибере в страната си, можете да си пишете — изгука леля Джеврийе.
Вярваше силно в приятелството, поддържано с писма. Като учителка на републиканския режим в Турция смяташе, че дори и да е най-обикновен човек, всеки турски гражданин има дълга да е горд представител на своята татковина пред целия свят. А каква по-добра възможност да го направиш от едно международно приятелство, поддържано с писма?
Читать дальше