Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Дайте да не си затваряме очите за истината! — призова уверено Ася. — През всичките тези години сте боготворили вуйчо Мустафа като единствения ненагледен син в семейството, а в мига, в който е отлетял от гнездото, той ви е забравил. Толкова ли не виждате, че не дава пет пари за роднините си? Защо тогава да означава нещо за нас?

— Заето е момчето — възрази баба Гюлсюм. Истината беше, че предпочиташе сина си, понеже той й беше само един, а не дъщерите си, които бяха много. — Не е лесно да си в чужбина. Америка е далеч.

— Да, разбира се, далеч е, особено ако трябва да преплуваш Атлантическия океан и да пресечеш пеша целия европейски континент — заяви Ася и отхапа от парчето сирене, за да й мине опареният от чая език. За нейна изненада сиренето наистина беше вкусно, меко и солено, както го обичаше. Видя й се малко трудно едновременно да се заяжда и да се наслаждава на храната, затова замълча за малко и задъвка нервно.

Леля Бану се възползва от краткото затишие и се впусна да разказва нравоучителна история — както винаги във време на беда. Разправи им за човека, който решил да тръгне и да обикаля надлъж и шир света, само и само да избяга от смъртта. Скитал се на север и на юг, на изток и на запад — накъдето му видят очите. Веднъж по време на едно от многобройните си пътешествия, най-неочаквано се натъкнал на ангела на смъртта Азраил в Кайро. Азраил го пронизал с тайнствен поглед. Не казал нищо, нито тръгнал след него. Човекът напуснал тутакси Кайро и започнал да пътува, без да спира никъде, докато не стигнал до сънливо градче в Китай. Жаден и уморен, нахълтал в първата кръчма, която му се изпречила пред очите. Там, до масата, на която го отвели, седял Азраил — чакал го търпеливо, този път с облекчение върху лицето. „Много се изненадах, когато се натъкнах на теб в Кайро — рекъл той грубо на мъжа, — защото съдбата ти казваше, че трябва да се срещнем тук, в Китай.“

Ася знаеше историята наизуст, както знаеше и многото други истории, които се разказваха под този покрив отново и отново. Това, което не проумяваше и едва ли щеше някога да проумее, е какво удоволствие изпитват лелите й от това да разказват нещо, чиято развръзка вече се знае. Въздухът във всекидневната натежа от усещане за уют, за прекалена сигурност, запечатан от повтаряща се рутина, сякаш животът беше дълга, непрекъсвана от нищо репетиция и всеки си знаеше текста. През следващите минути, докато жените наоколо скачаха напосоки от тема на тема и всяка история даваше тласък за следващата, Ася се оживи и вече изобщо не приличаше на момичето от по-рано същата сутрин. Понякога самата тя се объркваше от собствената си непоследователност. Как изобщо можеше да се нахъсва така срещу хората, които обичаше най-много? Настроенията й приличаха на йо-йо, скачаха нагоре и надолу — ту ядосани, ту спокойни. В това отношение също приличаше на майка си.

През отворения прозорец проникна монотонния глас на продавач на симид, извисил се над разговора в стаята. Леля Бану се спусна натам и подаде глава.

— Симидчийо! Симидчийо! Насам! — провикна се тя. — По колко ги даваш?

Не че не знаеше по колко са симидите, със сигурност знаеше. Въпросът бе не толкова питане, колкото надлежно изпълнен обред. Затова, още щом въпросът излезе от устата й, леля Бану продължи със следващия ред, без да изчака мъжът да отговори:

— Добре тогава, дай ни осем.

Всяка неделя на закуска те купуваха по осем симида — по един за всеки в семейството и още един — за липсващия роднина, който бе далеч оттук.

— О, миришат страхотно! — грейна леля Бану, след като се върна на масата — носеше симидите в двете си ръце като цирков акробат, готов да жонглира с обръчи.

Сложи по един на всеки, разпръсквайки сусамовите семена навсякъде. Видимо успокоена сега, след като се бе запасила с въглехидрати, тя започна да ги поглъща, като ядеше симид с бюрек и бюрек с хляб. Но много скоро — явно получи киселини или пък тъжно прозрение, защото се свъси както когато съобщаваше на някоя клиентка, че картите таро вещаят лоши събития.

— Зависи как възприемаш нещата — вдигна вежди леля Бану, оповестявайки така значимостта на съобщението, което се канеше да направи.

— Имало едно време… в Османската империя двама кошничари. И двамата се трудели с пот на чело, но единият имал вяра, а другият все се мусел. Веднъж в селото дошъл султанът. Казал им: „Така и така, ще напълня кошниците ви с пшеница и ако се грижите добре за нея, зърната ще се превърнат в жълтици“. Първият кошничар приел с радост предложението и си напълнил кошниците. Вторият, и той такъв кисел като теб, отказал подаръка на великия султан. Знаеш ли какво станало накрая?