Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— За съжаление на тази земя няма миг , който продължава два часа — напомни леля Зелиха, след като проследи с поглед потискащата траектория на пантофа. — Защо ми късаш нервите? Ако си обявила пуберски бунт, си позакъсняла, госпожичке, трябвало е да го вдигнеш най-малко преди пет години. Не забравяй, вече си на деветнайсет.

— Да, възрастта, когато си ме родила извънбрачно — ревна Ася — знаеше, че не трябва да е толкова жестока, но пак не се сдържа.

От прага леля Зелиха я изгледа с разочарованието на художник, заспал доволен, след като цяла нощ е пил и е творил, само за да се събуди на другата сутрин пред хаоса, който е създал на пияна глава. Колкото и горчиво да беше откритието, цяла минута тя не каза нищо. После устните й потрепериха в мрачна усмивка, сякаш току-що бе установила, че лицето, което гледа, всъщност е собственото й отражение в огледалото — почти същото, но и някак чуждо. Като характер дъщеря й беше точно като нея, макар на външен вид да бе съвсем различна.

Ася проявяваше същия скептицизъм, същата неуправляемост, същото огорчение като Зелиха на нейните години. Още преди да се е усетила, Зелиха беше прехвърлила на дъщеря си ролята на черната овца в семейство Казанджъ. За щастие поне засега Ася не изглеждаше уморена от света и сърдита на всички, бе прекалено млада за всичко това. Но изкушението да срине до основи зданието на собственото си битие беше тук, леко проблясващо в очите й, сладкото привличане на саморазрушението, от което страдат само прекалено изтънчените и родените под влиянието на Сатурн.

Колкото до външния вид, леля Зелиха виждаше съвсем ясно, че Ася почти не прилича на нея. Тя не беше и вероятно никога нямаше да стане красива жена. Не че имаше нещо сбъркано в лицето и тялото й. Гледани поотделно, всички части си бяха точно каквито трябва: точният ръст и тегло, точната гарвановочерна къдрава коса, точната брадичка… но заедно те образуваха съчетание, на което сякаш липсваше нещо. Ася не беше и грозна, никак даже. По-скоро бе средно хубава, с приятен вид, който обаче не остава в съзнанието. Лицето й беше съвсем обикновено и мнозина, които я виждаха за пръв път, имаха чувството, че я познават отнякъде. Тя беше неповторимо обикновена. На този етап най-големият комплимент, който можеше да получи, бе не „красива“, а „миловидна“, което би било прекрасно, но за съжаление тя изживяваше етап от живота си, в който последното, с което иска да я свързват, беше „миловидността“. След двайсет години щеше да възприема тялото си различно. Ася беше от жените, които, макар и не хубави в тийнейджърска възраст или пък привлекателни като млади, стават доста красиви на средна възраст, стига да издържат дотогава.

За беда Ася не бе благословена и с грамче вяра. Беше прекалено саркастична, че да се довери на хода на времето. Беше истински огън отвътре, без ни най-малка вяра в справедливостта на божествения ред. И в това отношение приличаше не на друг, а на своята майка. С такава природа и в такова разположение на духа, бе изключено да прояви търпение и с почит да чака деня, в който животът ще промени тялото й в нейна полза. Леля Зелиха виждаше ясно, че мисълта за посредствения външен вид не дава мира на младото сърце на дъщеря й. Де да можеше да й каже, че красавиците привличат най-големите негодници. Де да можеше да й обясни какъв късмет е извадила, че не се е родила прекалено красива, че всъщност и мъжете, и жените ще се отнасят по-благосклонно към нея и животът й ще бъде по-добър, да, много по-добър, без прелестите, за които сега копнее толкова силно.

Пак без да казва и дума, леля Зелиха отиде при тоалетката, взе пантофа и го сложи заедно с другия пред босите крака на дъщеря си. После застана пред разбунтувалото се момиче, което тутакси вдигна брадичка и изправи гръб в позата на горд военнопленник, който е предал оръжието, но със сигурност не и достойнството си.

— Да вървим! — заповяда леля Зелиха.

Мълчешком, майка и дъщеря се отправиха към всекидневната.

Разтегателната маса беше отдавна приготвена за закуска. Колкото и да беше нацупена, Ася неволно забеляза, че подредена така, масата пасва перфектно, почти живописно, на огромния червеникав килим, грейнал отдолу със сложния си флорален мотив и коралови краища. Точно като килима отдолу, и масата изглеждаше като изрисувана с цветни орнаменти. Имаше черни маслини, зелени маслини с червена чушка, бяло сирене, топено сирене, козе сирене, варени яйца, медени пити, биволска сметана, домашен мармалад от кайсии, домашно сладко от ягоди и домати с джоджен и зехтин във фаянсови купички. Откъм кухнята ухаеше силно на току-що опечен бюрек — бяло саламурено сирене, спанак, масло и магданоз като пълнеж между точените кори.