Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Вие двете ще си разменяте писма между Сан Франциско и Истанбул — прошепна леля Джеврийе едва ли не на себе си. И тъй като за нея бе направо немислимо да си пишеш с непознат без образователна цел, тя се впусна в лекция за скритата педагогическа полза от такова начинание: — Ние, турците, имаме един проблем — непрекъснато не ни разбират, тълкуват ни погрешно. Хората на Запад трябва да проумеят, че нямаме нищо общо с арабите. Това тук е съвременна светска държава.

Най-неочаквано леля Фериде увеличи звука на телевизора и всички се разсеяха от новия турски поп клип. Ася плъзна очи към певицата, която приличаше на клоун, и забеляза, че прическата й е някак позната, ама много позната. Погледът й започна да се мести от екрана към леля Фериде и обратно и чак сега Ася разбра откъде е дошло вдъхновението за новата прическа.

— Мозъците на повечето американци са промити от гърците и арменците, които за беда са отишли в Съединените щати преди турците — продължи леля Джеврийе. — Затова са подведени и смятат, че Турция е страната на „Среднощен експрес“. Ти ще покажеш на това американско момиче колко красива е държавата ни и ще допринесеш за международната дружба и културно разбирателство.

Ася въздъхна с отчаяно изражение на лицето и сигурно щеше малко или много да си остане така, ако най-възрастната й леля не бе продължила безмилостно.

— И не само това, благодарение на нея ще подобриш английския си и може би ще я научиш на турски. Какво прекрасно приятелство, нали? Не мислиш ли?

Приятелство… При тази дума Ася се изправи и грабна недоядения симид — смяташе да излезе и да отиде при истински приятели.

— Къде отиваш, госпожичке? Закуската още не е приключила — каза леля Зелиха. — Отваряше уста за пръв път, откакто бяха седнали на масата.

Шест дни в седмицата се трудеше от дванайсет до девет вечерта сред суматохата в ателието за татуировки и повече от всички други в семейството се наслаждаваше на сънената мудност по време на закуска в неделните утрини.

— Има Фестивал на китайското кино — отвърна Ася, като се постара да изглежда сериозна и искрена, от което гласът й прозвуча малко напрегнато. — Един от преподавателите помоли в края на тази седмица да видим някой от филмите и после да напишем нещо като рецензия.

— Ама че домашно! — вдигна вежда леля Джеврийе, която винаги посрещаше на нож новаторския педагогически подход.

Но леля Зелиха не го направи на въпрос.

— Добре тогава, върви да си гледаш китайския филм — кимна тя. — Но не закъснявай, госпожичке. Искам те вкъщи преди пет. Довечера ще ходим да вземем гостенката от летището.

Ася грабна хипарската чанта и забърза към вратата. Точно преди да прекрачи прага обаче, чу звук, какъвто изобщо не бе очаквала. Някой свиреше на пианото. Свенливи, плахи ноти, търсещи отдавна изгубена мелодия.

От лицето й пролича, че се е досетила, когато прошепна на себе си:

— Маминка!

Маминка беше родена в Солун. Била е съвсем малка, когато се преселила заедно с майка си, вдовица, в Истанбул. Било през 1923 година. Няма как да сбъркаш времето, когато е пристигнала в града, защото то съвпаднало с обявяването на съвременната Турска република.

— Вие с републиката дойдохте заедно в града. Чаках ви отчаяно и двете — казал й влюбено след години нейният мъж Ръза Селим Казанджъ. — И двете сложихте завинаги край на старите режими — едната в държавата, а другата в дома ми. Когато дойде при мен, животът стана по-светъл.

— Когато дойдох при теб, беше тъжен, но силен. Донесох ти радост, а ти ми вдъхна сила — отвърнала Маминка.

Маминка всъщност била ненагледно хубава и весела и когато навършила шестнайсет години, за жена я искали толкова много мъже, че ако се наредели на опашка, тя щяла да се проточи от единия чак до другия край на моста Галата. Сред всички кандидати, почукали на вратата й, имало само един, към когото тя изпитвала симпатии още от мига, в който го зърнала иззад дантелената завеса: представителен висок мъж на име Ръза.

Бил с гъста брада и тънки мустаци, с големи сериозни тъмни очи и бил най-малко трийсет и три години по-възрастен от нея. Имал един брак и се мълвяло, че съпругата му, коравосърдечна жена, го била зарязала заедно със сина им. След предателството й той дълго отказвал да се ожени повторно, въпреки че бил останал сам с невръстно дете — предпочитал да живее сам-самичък в голямата семейна къща. Стоял си в нея, множал богатството си, което делял с приятели, и омразата, която пазел за враговете си. Бил предприемач, проправил сам пътя си, първо бил казанджия, занаятчия, после проявил благоразумието да се заеме в точното време и на точното място с изработката на знамена. През двайсетте години на ХХ век младата Турска република още преливала от плам, а ръчният труд, колкото и да го превъзнасяла държавната пропаганда, не носел пари. Новата власт имала нужда от учители, които да превърнат учениците си в турци родолюбци, от финансисти, които да помогнат за създаването на национална буржоазия, и от производители на знамена, които да украсят с турски флагове цялата страна, но със сигурност нямала нужда от казанджия. Така Ръза Селим се заел да прави знамена.