Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Откъм кухнята се разнесе остра миризма на подправки, която я загъделичка по ноздрите и я изтръгна от унеса.

— И така — възкликна Армануш, като се извърна към най-бъбривата от трите си лели, — ще останете ли за вечеря?

— Само за малко, скъпа — прошепна леля Варсениг. — Скоро трябва да тръгвам за летището, близначките си идват днес. Отбих се колкото да ви оставя домашно манти и… — Леля Варсениг грейна от гордост. — Познай какво? Получихме от Ереван бастирма.

— Божичко, няма да ям манти, още по-малко бастирма — свъси се Армануш. — Днес вечерта не мога да воня на чесън.

— Няма страшно. Ако си измиеш зъбите и лапнеш ментова дъвка, изобщо няма да миришеш — каза леля Зарухи, която влезе при тях с чиния мусака, украсена с магданоз и резени лимон.

Остави чинията на масата и разпери широко ръце да прегърне племенницата си. Армануш също я прегърна и се запита какво ли търси и тя тук… Но май вече се досещаше. Какво добре обмислено „съвпадение“ всички от семейство Чакмакчян да се появят в дома на баба Шушан точно когато Армануш отиваше на среща. Всички бяха дошли уж по друга причина, но с еднаква цел — да видят с очите си, да проверят и да го преценят този Мат Хасингър, късметлията, който довечера имаше среща с тяхното съкровище.

Армануш погледна роднините си, вече на ръба на отчаянието. Какво можеше да направи? Как да е независима, при положение че те са толкова стряскащо близо? Как да ги убеди, че е излишно да се притесняват за нея — и без това си имат предостатъчно тревоги в живота? Как да се отскубне и да се освободи от генетичното наследство, особено когато част от нея толкова се гордееше с него? Как да се справи с добротата на любимите си хора? Можеше ли да се воюва срещу добротата?

— Няма да помогне! — въздъхна Армануш. — Нищо на този свят: никакви пасти за зъби, дъвки, нито дори ужасната ментова вода за уста, не може да заличи миризмата на бастирма. Трябва да мине цяла седмица, докато тя изчезне. Ако ядеш бастирма, после дни наред всичко, и кожата, и потта, и дъхът ти вонят на нея. Дори урината!

— Какво общо има урината с една среща? — пошушна изумена леля Варсениг на леля Сурпун веднага щом Армануш им обърна гръб.

Още й вреше отвътре, но тя не искаше да се кара с тях, затова се насочи към банята колкото да завари там вуйчо Дикран — не мъж, а цяла канара, — който беше застанал на четири крака и бе пъхнал глава в шкафчето под мивката.

— Вуйчо! — за малко да изпищи Армануш.

— Здрастиии! — ревна той от шкафчето.

— В къщата е пълно с герои на Чехов — промърмори момичето.

— Щом твърдиш — прокънтя гласът изпод мивката.

— Какво правиш, вуйчо?

— Баба ти все се оплаква, че крановете на мивките в къщата били стари. Затова днес вечерта си казах, я да затворя по-рано магазина и да отскоча до Шушан, за да й оправя проклетите тръби.

— Да, виждам — отбеляза Армануш, като се постара да не се подхилва. — Между другото, къде е баба?

— Легна да подремне — отвърна Дикран, като се измъкна с доста усилия от шкафчето, за да вземе инструмента за огъване на тръби и пак да пропълзи вътре. — Какво да се прави, старост, тялото се нуждае от сън! Но ти не се притеснявай, до седем и половина ще стане.

До седем и половина ли? Явно всички в семейството бяха настроили биологичния си часовник за мига, в който Мат Хасингър щеше да натисне звънеца.

— Я ми подай гаечния ключ — помоли той с притеснен глас. — Този не върши работа.

Армануш погледна свъсена чантата на пода, в която проблясваха стотина инструмента с всякакви размери. Подаде на вуйчо си едни клещи, шмиргел и уреда за измерване на налягането, докато не откри случайно гаечния ключ. За нещастие се оказа, че и той „не върши работа“. Момичето видя, че няма как да се изкъпе, докато вуйчо Дикран, Набедения Водопроводчик, се труди тук, и тръгна към стаята на баба си: открехна вратата и надзърна вътре. Баба й само бе задрямала, но с блаженото спокойствие, обземащо стариците, когато са заобиколени от деца и внуци. Дребна жена, която открай време бе с крехко тяло и с прекалено голямо бреме за носене, с годините баба Шушан се беше смалила и бе отслабнала още повече. И се нуждаеше от все повече сън през деня. Нощем обаче будуваше като сова. Старостта изобщо не бе притъпила безсънието й. Семейството й смяташе, че се терзае от миналото, което не я оставя да почива задълго, позволява й само да подремва по малко. Армануш затвори вратата и я остави да спи.

Когато се върна във всекидневната, масата вече беше подредена. Бяха сложили чиния и за нея. Армануш недоумяваше как така очакват да седне и да яде, при положение че след по-малко от час има среща, но предпочете да не пита. Беше грешка да проявяваш прекалено здрав разум в това семейство. Армануш щеше да хапне малко, само мир да има. Пък и обичаше тези гозби. Майка й в Аризона правеше всичко по силите си да държи арменската кухня възможно най-далеч от пределите на дома си и с голямо удоволствие разказваше на съседи и приятели колко е отблъскваща. Насочваше вниманието най-вече към две ястия, които плюеше при всеки удобен случай — телешкия джолан и пълнените черва. Армануш още помнеше как веднъж Роуз се оплака на съседката госпожа Гринъл, която живееше до тях: