Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— О, така ли? — чу се глас, в който се долавяха съмнения. Беше на леля Зелиха. — Например?

— Ами… — подхвана Ася и отхапа първата хапка от тортата. — Чакай да помисля. Научих как да правя пти жоте, което означава лек подскок, пирует и глисада.

— С един куршум два заека — отбеляза леля Фериде. — Плащаме за уроци по балет, а тя научава не само него, но и френски. Пестим сума пари!

Всички кимнаха — без леля Зелиха. Със скептично пламъче в бездната на нефритовозелените й очи тя доближи лице до дъщеря си и каза почти нечуто:

— Покажи ни!

— Ти да не си полудяла! — трепна Ася. — Не мога да направя всичко това насред всекидневната. Трябва ми зала и учителка, с която да работя. Първо загряваме, разтягаме се и се съсредоточаваме. И винаги има музика… „Глисада“ означава приплъзване, не знаеш ли? Как очакваш да се приплъзвам тук, на килима? Балет не се танцува току-така.

Върху устните на леля Зелиха затрепка мрачна усмивка и тя прокара пръсти по тъмната си коса. Не каза нищо повече, явно й беше по-интересно да яде торта, отколкото да се кара с дъщеря си. Но усмивката й бе достатъчна, за да вбеси Ася. Тя избута чинията, изтика стола назад и стана.

В девет и петнайсет онази вечер, във всекидневната на някога красивия, но вече остарял и доста занемарен богаташки конак в Истанбул, Ася Казанджъ танцуваше балет върху персийския килим — на лицето й беше застинало романтично изражение, ръцете й бяха протегнати, дланите — леко извити, така че средните пръсти да докосват палците, а мислите й се носеха на вихрушка от гняв и негодувание.

Докато чакаха данните на кредитната карта да бъдат обработени, Армануш Чакмакчян гледаше как касиерката в книжарница „Клийн Уел Лайтид Плейс фор Букс“ слага един по един в раницата дванайсетте романа, които току-що беше купила. Когато най-после получи касовата бележка, тя я подписа, като се постара да не поглежда сумата. Отново бе изхарчила за книги всичките си месечни спестявания! Наистина беше книжен червей, особеност, която не обещаваше кой знае какво, ако се има предвид, че изобщо не се котираше сред момчетата, и затова само разстройваше майка й, която се надяваше да я омъжи за човек с пари. Днес сутринта майка й я беше накарала да обещае, че довечера на срещата няма да спомене и дума за романи. Армануш си спомни за срещата и стомахът я присви от страх. След една година, през която не беше излизала с никого — печална дан на двайсет и една годишната й хронична необвързаност, нарушавана от пагубни псевдолюбовни срещи, — днес Армануш Чакмакчян смяташе да даде още един шанс на любовта.

Страстта й към книгите бе основна причина за постоянната й неспособност да поддържа нормални отношения с противоположния пол, имаше обаче и още два фактора, наливащи масло в огъня на нейния провал. Първо и най-важно, Армануш беше красива — прекалено красива. Беше с добре сложено тяло, нежно лице, тъмноруса чуплива коса, огромни сиво-сини очи и остър нос с лека гърбица, която при други сигурно щеше да мине за недостатък, но при нея само добавяше усещане за самоувереност. Съчетана с ум, физическата й привлекателност плашеше младежите. Не че те предпочитаха грозни жени или не ценяха ума. Просто не знаеха към кого да я причислят: към жените, с които умираха да преспят (гаджетата), към онези, с които се съветваха (приятелките), или към момичетата, за които някой ден искаха да се оженят (от типа „годеници“). Тъй като Армануш беше съвършена и можеше да бъде и трите едновременно, накрая тя не бе причислявана към никоя от трите групи.

Вторият фактор беше много по-сложен, но също тъй извън властта й — нейните роднини. Родът Чакмакчян в Сан Франциско и майка й в Аризона имаха взаимно изключващи се представи по въпроса кой мъж е подходящ за Армануш. Още откакто беше проходила, тя прекарваше тук близо пет месеца в годината (лятната и пролетната ваканция и доста съботи и недели) и останалите седем в Аризона и бе имала възможност да разбере от първа ръка какво очаква всяка от страните от нея и че тези очаквания са напълно непримирими. Това, което се харесваше на едната страна, беше истинско бедствие за другата. За да не огорчава никого, Армануш бе опитала да излиза с млади арменци в Сан Франциско и с всякакви, само не и арменци, в Аризона. Но съдбата явно си играеше с нея, защото в Сан Франциско я привличаха само неарменци, а и трите момчета, в които се бе влюбвала в Аризона, се оказаха американски арменци за огромно разочарование на майка й.