— Знаете ли какво сме ние? Плявата на страната. Жалки мекотели, нищо повече от това! Всички, освен нас, са си наумили, че трябва да правим, да струваме, но да влезем в ЕС, да трупаме печалба, да купуваме акции, да си разменяме колите, жените…
Пръстите на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми се размърдаха нервно.
— Точно тук на сцената се появява Кундера — продължи Карикатуриста Алкохолик — не се бе усетил какъв гаф е направил. — Лекотата като понятие просмуква живота ни във вид на безсмислена пустота. Битието ни е кич, красива лъжа и с нейна помощ ние се опълчваме срещу действителността: срещу смъртта и тленността. Тъкмо това…
Но думите му бяха прекъснати от звънчетата по вратата на кафене „Кундера“, която се отвори с гръм и в заведението влезе млада жена — изглеждаше уморена не като за възрастта си и бясна.
— Ей, Ася! — провикна се сценаристът, сякаш тя бе дългоочакваният спасител, който ще сложи край на този малоумен разговор. — Насам! Тук сме!
Ася Казанджъ се подсмихна и челото й се сбърчи в изражение, с което сякаш казваше: Е, добре, хора, ще поостана малко при вас, не е ли все тая, животът така и така не струва. Тя се приближи до масата бавно, сякаш притисната от невидими чували инерция, поздрави всички с безизразен глас, седна и се зае да си свива цигара.
— Какво правиш тук по това време? Нали уж трябваше да си на балет — попита Карикатуриста Алкохолик, забравил за монолога си.
В очите му проблесна внимание, знак, забелязан от всички, освен от жена му.
— Ами аз съм именно там: на балет. Точно сега… — Ася напълни навитата хартийка с тютюн — правя един от най-трудните скокове, допирам прасци във въздуха, между четирийсет и петия и деветдесетия градус — кабриол !
— Охо! — усмихна се карикатуристът.
— После се завъртам във въздуха — продължи Ася. — С десен крак отпред, демиплие, скок! — Тя грабна кожената кесийка с тютюна и я вдигна високо. — Завъртам се на сто и осемдесет градуса… — Тя поръча, както въртеше кесийката и ръсеше по масата тютюн. — … и се приземявам на ляв крак! — Кесийката увисна до купичката с кашу. — После повтарям всичко отначало, за да се върна на изходната позиция. Амбоате!
— Балетът е като поезия, която пишеш с тяло — пророни Изключително Неталантливия Поет.
Налегна ги мрачно мълчание. Някъде в далечината ехтяха шумовете на града, в които сирените, клаксоните, виковете и смехът се смесваха с писъците на чайките. Влязоха няколко нови посетители, други излязоха. Един от келнерите падна с подноса чаши. Друг донесе метла и посетителите загледаха нехайно как събира парчетата. Тук келнерите се сменяха често. Работното време беше дълго, а заплащането — не особено добро. Въпреки това досега нито един сервитьор не бе напуснал сам — всички чакаха да бъдат уволнени. Такова беше положението в кафене „Кундера“, влезеш ли веднъж вътре, стоиш като завързан, докато мястото не те изплюе само.
През следващия половин час някои на масата на Ася Казанджъ си поръчаха кафе, а останалите — бира. После обратното, първите пиха бира, а вторите — кафе. И продължиха все в тоя дух. Единствен карикатуристът караше само на кафе с мляко, като отхапваше от бисквитите с ванилия към него, макар вече видимо да му личеше, че не се чувства никак добре. При всички положения нищо не се правеше в хармония, ала в този дисонанс беше заложен необичаен ритъм. Ася харесваше в кафенето най-много именно това: сънената умисленост и фарсовия дисонанс. Това място се намираше извън времето и пространството. Истанбул постоянно бързаше нанякъде, а в кафене „Кундера“ преобладаваше летаргията. Хората извън него се вкопчваха един в друг, за да прикрият самотата си и се преструваха, че са си много по-близки, отколкото всъщност бяха, докато тук беше точно обратното — всички се преструваха, че са много по-независими, отколкото бяха. Това място беше отрицание на целия град. Ася всмукна дълбоко от цигарата — наслаждаваше се докрай на бездействието, докато карикатуристът не си погледна часовника и не се извърна към нея.
— Осем без двайсет е, скъпа. Урокът ти свърши.
— О, наистина ли трябва да си ходиш? Семейството ти е ужасно старомодно — изпелтечи приятелката на сценариста. — Защо те карат да ходиш на балет, щом не ти харесва?
Това им беше лошото на всички тези приятелки с живот колкото на пеперуда, които сценаристът мъкнеше със себе си. Тласкани от подтика да се сприятелят с всички в групата, те задаваха прекалено много лични въпроси, правеха прекалено много лични забележки, отчайващо неспособни да проумеят, че членовете на групата са привлечени един към друг точно от обратното — от липсата на какъвто и да било искрен интерес към личните проблеми на останалите.
Читать дальше