Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Хайде, кажи ни какъв е този шифър!

— Скука — отвърна Карикатуриста Алкохолик, след като издиша тютюневия дим.

Той се издигаше на валма от всички страни, тъй като хората наоколо пушеха като комини, и рехавият дим на Сценариста се сля с плътния сив облак, увиснал над масата.

На масата не пушеше само Журналиста Прикрит-Гей. Той ненавиждаше миризмата на цигари. Прибереше ли се, веднага си събличаше дрехите, за да се отърве от вонята в кафене „Кундера“. Въпреки това нямаше нищо против другите да пушат. Нито престана да идва в кафенето. Посещаваше го редовно и защото му харесваше да е част от тази пъстра група, и защото тайно си падаше по Карикатуриста Алкохолик.

Не че Журналиста Прикрит-Гей, искаше да има нещо с него физически. Изтръпваше само като си го представеше гол. Внушаваше си, че е привлечен не заради секса, а защото двамата са сродни души. Пък и на пътя му имаше две големи препятствия. Първо, Карикатуриста Алкохолик беше подчертано хетеросексуален и нямаше голяма вероятност това да се промени. Второ, беше хлътнал по онова намусено момиче, Ася — факт, вече забелязан от всички, освен от нея.

Затова Журналиста Прикрит-Гей не хранеше никакви надежди, че ще има връзка с Карикатуриста Алкохолик. Просто искаше да е близо до него. Изтръпваше всеки път, щом карикатуристът го докоснеше случайно по ръката или рамото, докато се пресягаше да вземе чашата или пепелника. Въпреки това в усърдието си да убеди всички, че изобщо не се интересува от него, пък и от който и да било мъж, журналистът понякога се държеше хладно с карикатуриста и най-неочаквано се впускаше да оспорва мнението му. Беше си сложна история.

— Скука — отбеляза Карикатуриста Алкохолик, след като изпи на един дъх кафето си с мляко. — Скука, ето до какво се свежда животът ни. Ден след ден затъваме все повече в отегчение. Защо? Защото не намираме сили да напуснем мишата си дупка от страх да не се натъкнем на собствената си култура. Политиците на Запад смятат, че съществува културна пропаст между източната и западната цивилизация. Де да беше толкова просто! Истинската цивилизационна пропаст е между турците и турците! Ние сме шепа образовани градски чада, заобиколени от всички страни от селяндури и дръвници. Те са превзели целия град. — Той погледна крадешком прозорците, сякаш се страхуваше, че тълпата може да ги щурмува със сопи и топове. — На тях принадлежат улиците, площадите, фериботите. Техни са всички открити пространства. Нищо чудно до няколко години това кафене да е единственото място, което ни е останало. Последната свободна зона. Всеки ден бързаме да дойдем тук, за да намерим убежище от тях. О, да, от тях! Бог да ме пази от собствения ми народ!

— Говориш като поет — отбеляза Изключително Неталантливия Поет.

Тъй като беше изключително неталантлив поет, той имаше навика да оприличава всичко на поезия.

— Заседнали сме. Заседнали сме между Изтока и Запада. Между минало и бъдеще. От едната страна са секуларистите модернисти, толкова горди от режима, който са създали, че човек не може да каже и една-едничка критична дума. Привлекли са на своя страна армията и половината държава. В другия лагер са традиционалистите конвенционалисти, толкова влюбени в османското минало, че човек не може да каже и една-едничка критична дума. Привлекли са на своя страна широката общественост и другата половина от държавата. Какво остава за нас?

Той отново стисна цигарата между бледите си напукани устни, където тя остана до края на дългия му вопъл:

— Модернистите ни призовават да се движим напред, ние обаче не вярваме на представите им за напредък. Традиционалистите ни призовават да се движим назад, но ние не искаме и да се връщаме към техния съвършен ред. Притиснати между двата лагера, правим две крачки напред и една назад, точно както е правел военният оркестър на османската армия. Но дори не свирим на инструменти! Къде да избягаме? Дори не сме малцинство. Де да бяхме етническо малцинство или туземци под закрилата на Устава на ООН. Тогава, ако не друго, поне щяхме да имаме някакви основни права. Но нихилистите, песимистите и анархистите не са смятани за малцинство, въпреки че сме изчезващ вид. От ден на ден ставаме все по-малко. Колко още ще издържим?

Въпросът надвисна тежко над главите им, някъде под облака дим. Съпругата на карикатуриста, нервна жена с влажни тъжни очи и прекалено голяма обида, стаена в тях, която по една случайност бе и по-добра карикатуристка от мъжа си, без обаче да бъде призната като него, скръцна със зъби: не знаеше какво да направи, дали, както й се иска, да се заяде с брачния си партньор от дванайсет години, или въпреки всичко да го подкрепи в трескавите му твърдения, както би направила една примерна съпруга. Най-чистосърдечно не се харесваха един друг, но през всичките години и двамата отстояваха със зъби и нокти брака си, тя — с надеждата да си отмъсти, той — с надеждата, че нещата ще се оправят. Днес говореха с думи и жестове, откраднати от другия. Сега вече дори карикатурите им си приличаха. И двамата рисуваха безформени тела и измисляха извратени диалози между потиснати хора, озовали се в тъжни и саркастични ситуации.