Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Да я е страх, че някой е сложил в тортата отрова? Няма такова нещо, безобидна ексцентричке.

Всички глави в стаята се извърнаха към вратата, където стоеше леля Зелиха с кадифено яке на раменете, високи токове на краката и озадачено изражение, с което изглеждаше убийствено красива. Освен ако не бе развила дарбата да изниква от нищото, тя очевидно се беше промъкнала неусетно във всекидневната и после бе стояла и мълчаливо беше слушала разговора. За разлика от повечето туркини, които на младини може и да са харесвали късите поли и високите токове, Зелиха не удължи полите и не скъси токовете с годините. Стилът й на обличане си остана все така ярък. С възрастта тя само се бе разхубавила още повече — за разлика от сестрите си. Съзнавайки как влияе с присъствието си, тя остана на вратата и започна да оглежда маникюра си. Грижеше се много за ръцете си, защото работеше с тях. Не обичаше бюрократичните учреждения и йерархията на заповедите, освен това носеше в себе си прекалено много избухливост и гняв и още на ранна възраст си бе дала сметка, че ще се наложи да избере професия, където може да е независима, изобретателна, а и, ако е възможно, да причинява малко болка.

Преди десет години леля Зелиха беше отворила ателие за татуировки, където бе започнала да разработва колекция от свои модели. Наред с класиката в това изкуство: алени рози, бляскави пеперуди във всички цветове на дъгата, издути от любов сърца, и обичайната сбирка космати насекоми, стръвни вълци и паяци великани беше въвела и свои рисунки, вдъхновени от един принцип: противоречието. Имаше лица, които от едната страна бяха мъжки, а от другата — женски, тела, наполовина животински, наполовина човешки, дървета, които от едната страна бяха отрупани с цвят, а от другата бяха изсъхнали… Но рисунките й не се ползваха с успех. Клиентите искаха да съобщят с татуировките нещо, а не да добавят в и без това несигурния си живот поредната двусмислица. Татуировките им трябваше да изразяват просто чувство, а не отвлечени мисли. Зелиха усвои добре урока и не след дълго пусна нова поредица, сложна колекция от образи, които озаглави „Управление на главоболията, за които няма лек“.

Всички татуировки в тази специална колекция бяха създадени така, че да говорят на един-единствен човек: бившата любов. Изоставените и обезверените, наранените и вбесените носеха снимка на бившата си любов, която искаха да махнат завинаги от живота си, а не можеха да спрат да обичат. След това леля Зелиха разглеждаше внимателно снимката и умуваше на кое точно животно прилича човекът на нея. Останалото беше сравнително лесно. Зелиха рисуваше животното и после пренасяше с татуировка рисунката върху тялото на отчаяния клиент. Във всичко това се придържаше към подхода на древните шамани, които са вкарвали тотемите вътре в човека и същевременно са ги изваждали от него. За да придобиеш сила срещу противника си, трябва да го приемеш, да го посрещнеш с разтворени обятия и след това да го преобразиш. Бившата любов се вкарва — инжектира се вътре в тялото, и в същото време се вади от него, изкарва се върху кожата. След като бившият любим бъде разположен на този праг между „вътре“ и „вън“ и бъде превърнат ловко в животно, съотношението на силите между изоставения и изоставилия го се променя. Сега човекът с татуировката чувства, че има превъзходство, сякаш държи ключа от душата на бившия любим. Веднага щом се достигне този стадий и бившият любим изгуби притегателната си сила, онзи, който страда неизлечимо, най-после може да се отърве от обсебеността си, понеже любовта обича силата. Ето защо можем да се влюбим самоубийствено в някого, но рядко можем да споделим любовта на онези, които са самоубийствено влюбени в нас.

Истанбул е град на разбитите сърца и на леля Зелиха не й трябваше много време, за да наложи ателието и да се превърне в легенда — особено в бохемските среди.

Ася извърна очи, за да не гледа повече майка си, майката, която не бе наричала никога „мамо“ и която вероятно се бе надявала да държи на разстояние, като я „лельосва“. Плисна я вълна на самосъжаление. Каква непростима несправедливост беше допуснал Аллах, като бе създал дъщеря, далеч по-малко красива от собствената си майка.

— Толкова ли не разбирате защо тази година Ася не иска торта? — възкликна леля Зелиха, след като приключи с огледа на маникюра си. — Просто се страхува да не надебелее!

Макар да знаеше, че е грешка да си изпуска нервите пред майка си, Ася изкрещя ядосано: