Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

В началото се опита да вкара вътре и Паша Трети, който по онова време вече береше душа. Сигурно си мислеше, че той може да й прави компания в самотното й покаяние — не че дервишите са имали домашни любимци. Но колкото и необщителен да беше понякога котаракът, отшелническият живот му дойде в повече, защото той държеше на светската суета, и най-вече на бялото саламурено сирене и електрическите кабели. Прекара, има-няма, един час в килията на леля Бану и започна да надава такова пронизително мяукане и да драска толкова силно по вратата, че тутакси беше пуснат на свобода. След като загуби и тази единствена компания, леля Бану се потопи в усамотението си и престана да говори: оглуша и онемя за всички. Престана и да се къпе, да се реши и дори да гледа любимата си сапунка: „Проклятието на любовта“, бразилска драма за супермодел с добро сърце, предаден по всички фронтове от любимите си хора.

Но всички се уплашиха не на шега, когато леля Бану, открай време славеща се с вълчия си апетит, престана да яде друго освен хляб с вода. Беше прословута с любовта си към въглехидратите, особено към хляба, но на никого и през ум не му беше минавало, че тя може да остане жива, ако кара само на хляб. За да я изкушат и да я накарат отново да започне да си угажда, трите сестри се надпреварваха да готвят ястия, кое от кое по-вкусни, така че в къщата миришеше на сладки десерти, на пържена риба с хрупкава коричка и на печено месо, често с много масло, за да е по-силно уханието.

Леля Бану и не трепна. Ако изобщо направи нещо, то бе да се вкопчи още по-решително в благочестието си, а също и в сухия хляб. Четирийсет дни и четирийсет нощи тя бе недосегаема, макар и под същия покрив. Миенето на съдовете, прането, гледането на телевизия, клюкаренето със съседките — всекидневните житейски дела се превърнаха за нея в богохулство, с което тя не искаше да има нищо общо. През тези дни, надникнеха ли да проверят как е, сестрите я заварваха да чете Свещения Коран. Блажената й бездна беше толкова дълбока, че тя се отчужди напълно от хората, които бе познавала цял живот. После, сутринта на четирийсет и първия ден, докато всички останали закусваха суджук на скара и пържени яйца, Бану излезе от стаята си с лъчезарна усмивка, странен блясък в очите и черешовочервена кърпа на главата.

— Какъв е тоя парцал на главата ти? — беше първата реакция на баба Гюлсюм, която през всичките тези години не бе омекнала и на йота и пак си приличаше на Иван Грозни.

— От този миг нататък ще ходя с покрита глава, както изисква вярата ми.

— Що за глупости? — свъси се баба Гюлсюм. — Туркините са се отървали от фереджето преди цели деветдесет години. Няма да допусна моя дъщеря да предаде правата, извоювани за жените в страната ни от великия пълководец Ататюрк.

— Точно така, жените получават правото на глас още през 1934 година — допълни като ехо леля Джеврийе. — В случай че не знаеш, историята върви напред, а не назад. Махай това нещо веднага!

Но леля Бану не го махна.

Остана забрадена и тъй като бе издържала проверката на трите „П“: покаянието, поста и почитанието, се самопровъзгласи за гадателка.

Подобно на външния й вид, и ясновидският й подход претърпя дълбока промяна по тази медиумна траектория. В началото леля Бану използваше само чаши от кафе, по които предсказваше бъдещето на клиентките си, но с времето започна да прилага и нови, твърде необичайни техники, включително карти таро, бобени зърна, сребърни монети, мъниста от броеница, звънчета, изкуствени перли, истински перли, океански камъчета — какво ли не, стига то да носеше вести от света на паранормалното. Понякога разговаряше разпалено с двете си рамене, на които, както твърдеше, седели два невидими джина, клатещи крака. Добрият бил на дясното й рамо, а лошият — на лявото. Макар и да знаела имената и на двамата, не искаше да ги изговаря на глас, затова просто ги наричаше Госпожа Сладката и Господин Горчивия.

— Щом на лявото ти рамо има лош джин, защо просто не го метнеш долу? — попита веднъж Ася леля си.

— Защото понякога всички имаме нужда от лошите — гласеше отговорът.

Ася опита да се свъси, после завъртя очи, но и с двете не постигна друго освен детинско лице. Засвирука едно парче на Джони Кеш, което обичаше да си припомня в различни ситуации със своите лели: Защо точно аз, Господи, какво толкова съм направил…

— Какво си свирукаш? — попита леля Бану подозрително.

Не знаеше и дума английски и се отнасяше с огромно недоверие към всеки език, заради който пропускаше очевидни неща.