Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Не е вярно!

Леля Зелиха се предаде с дяволито пламъче в очите.

— Добре, скъпа, щом казваш!

Чак тогава Ася забеляза таблата, която леля Фериде носеше. На нея имаше голяма топка месо и още по-голяма — тесто. Щяха да вечерят манти 25 25 Тестени топки с пълнеж от месо, мляно или на късове, и подправки (турски). — Б.пр. .

— Колко пъти да ви повтарям, че не обичам манти? — ревна Ася. — Знаете, че вече не ям месо.

Гласът й прозвуча странно, прегракнал, като на чужд човек.

— Казах ли ви аз, че се страхува да не надебелее — поклати глава леля Зелиха и вдигна кичура черна коса, паднал върху лицето й.

— Толкова ли не си чувала думата „вегетарианец“?

Ася също поклати глава, но се сдържа и не вдигна кичура коса от страх да не повтори движението на майка си.

— Чувала съм я, как да не съм я чувала — отвърна леля Зелиха и изправи рамене. — Но не забравяй, скъпа — продължи по-тихо, защото знаеше, че така ще бъде по-убедително, — че ти си Казанджъ, а не вегетарианец.

Ася преглътна, изведнъж устата й беше пресъхнала.

— А ние в семейство Казанджъ обичаме тлъсто месо! Колкото по-тлъсто, толкова по-добре! Ако не ми вярваш, питай Султан Пети, така ли е, Султане?

Леля Зелиха понаведе глава към охранения котарак, излегнал се на кадифената възглавничка при вратата на балкона. Той се извърна и я погледна с присвити премрежени очи, сякаш бе разбрал всичко, което е казала, и го одобрява.

Леля Бану разбърка колодата карти таро и им се скара от ъгъла.

— В страната има хора, които са толкова бедни, че нямаше да знаят какъв е вкусът на тлъстото месо, ако на Курбан байрам добродетелните мюсюлмани не им го раздаваха като подаяние. Само тогава те могат да се нахранят хубаво. Иди и ги питай тези несретници какво означава да си вегетарианец. Трябва да си признателна за всяко късче месо в чинията си, защото то олицетворява богатството.

— Това тук е лудница! Всички до последната сме луди! — повтори мантрата си Ася, този път обаче в гласа й звучеше поражение. — Излизам, драги дами. Яжте каквото искате. Вече закъснях за урока по балет.

Никой не обърна внимание, че е избълвала думата „балет“ така, сякаш е храчка, която трябва да изплюе и е отвратена от безсилието да обуздае подтика.

„Кундера“ беше малко кафене на тясна крива уличка в европейската част на Истанбул. Това бе единственото бистро в града, където човек не си хабеше силите за разговори и даваше на келнерите бакшиш, за да се държат зле с него. Никой не знаеше със сигурност как и защо се е получило така, че то носи името на прочутия писател, липсата на обяснение се подсилваше от факта, че нищо, буквално нищо в него не беше свързано с Милан Кундера или с някой от романите му.

На четирите страни имаше стотици рамки във всевъзможни размери и форми, безброй снимки, картини и скици, толкова много, че човек спокойно можеше да се усъмни дали зад тях изобщо има стени. Цялото заведение създаваше усещането, че е построено не от тухли, а от рамки. И във всички рамки без изключение блестеше образът на път. Широки американски магистрали, безкрайни австралийски пътища, оживени германски аутобани, лъскави парижки булеварди, задръстени от минувачи римски пресечки, тесни пътеки в Мачу Пикчу, забравени северноафрикански друмища, по които са минавали кервани, карти с древни търговски маршрути по Пътя на коприната и по стъпките на Марко Поло — имаше изображения на пътища от цял свят. Посетителите се чувстваха отлично сред този декор. Смятаха, че това е полезна алтернатива на безполезните разговори, които не водят доникъде. Ако не им се приказваше, просто си избираха рамка — в зависимост от ъгъла на масата, където седяха, и от това къде точно искаха да бъдат пренесени този ден. После се вторачваха замечтано в избраната картинка и полека-лека се озоваваха в далечните земи на нея — изгаряйки от желание да са някъде, все едно къде, само не и тук. На следващия ден се отправяха на друго пътешествие.

Колкото и надалеч да отвеждаха картините обаче, едно беше сигурно: никоя от тях нямаше нищо общо с Милан Кундера. Малко след откриването на заведението се ширеше теорията, че докато бил в Истанбул, писателят случайно се отбил тук на капучино. Капучиното не било чак толкова хубаво и бисквитата с ванилия, която му донесли към него, никак не му харесала, но въпреки това той бързо си поръчал второ и дори започнал да пише, защото никой не му досаждал и даже не го разпознавали. В онзи ден заведението било наречено на Кундера. Според друга теория обаче собственикът бил запален почитател на Кундера, и след като изчел книгите му от кора до кора и получил автограф към всяка от тях, решил да назове кафенето на любимия си писател. Това твърдение щеше да звучи по-правдоподобно, ако собственикът не беше застаряващ музикант и певец с вечен загар и атлетичен вид, който така ненавиждаше печатното слово, че дори не си правеше труда да чете текстовете към песните, които оркестърът му свиреше в петък вечер.