Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Тананикам си песен, в която се казва, че като моя най-възрастна леля от теб се очаква да си ми пример за подражание и да ме учиш как да различавам доброто от злото. А ти си седнала да ме убеждаваш, че злото било нужно.

— Е, нека ти кажа едно — оповести леля Бану, загледана втренчено в племенницата си. — На този свят има такива ужасни неща, че хората с добри сърца, Аллах да ги поживи, нямат и понятие за тях. И е хубаво, че нямат, това доказва колко са добри. Иначе нямаше да са добри, нали?

Ася нямаше друг избор, освен да кимне. Така де, струваше й се, че и Джони Кеш е на същото мнение.

— Но ако някога стъпиш върху мина на злото, няма да потърсиш помощ от тези хора.

— А от злия джин , така ли? — възкликна Ася.

— Може би — поклати глава леля Бану. — Да се надяваме, че няма да ти се наложи.

И разговорът приключи дотук. Никога вече двете не отвориха дума колко ограничено е доброто и колко нужни понякога са безскрупулните.

Някъде по същото време леля Бану за пореден път прекрои ясновидския си подход и се прехвърли на лешници, по-често печени. В семейството подозираха, че това, както и повечето останали нововъведения, се е появило по чиста случайност. Някоя клиентка сигурно е заварила леля Бану да дъвче лешници и тя й е казала първото, което й е хрумнало: че може да гадае на тях. В това бе убедено цялото семейство. Всички останали бяха на друго мнение. В Истанбул се мълвеше, че понеже е светица, леля Бану не искала пари от своите изпаднали в нужда клиентки и им казвала да й донесат само шепа лешници. Лешниците се превърнаха в олицетворение на великодушието й. При всички положения странният подход в гадателството само увеличи и без това раздутата й слава. Започнаха да я наричат „Майка Лешник“ и дори „Шейх Лешник“, без да забелязват, че заради своята ограниченост жените не могат да носят това почетно звание.

Лош джин, печени лешници… с времето Ася Казанджъ бе свикнала с тези и с други особнячества, но въпреки това в най-възрастната й леля имаше нещо, което тя не можеше да преглътне: името. Просто бе невъзможно да приеме, че „леля Бану“ се е преобразила в „Шейх Лешник“, затова просто я избягваше, ако в къщата имаше клиентки или на масата бяха наредени карти таро. Ето защо, макар и да бе чула много добре последните думи, изречени от леля й, тя се престори, че не е. И щеше да продължи да тъне в блажено неведение, ако точно тогава във всекидневната не влезе леля Фериде, понесла огромна плоска чиния, върху която проблясваше тортата за рождения ден.

— Какво търсиш тук? — свъси се леля Фериде на Ася. — Не би трябвало да си тук, сега имаш урок по балет.

Да, балетът, поредните окови върху глезените на Ася. Подобно на много турски майки от средната класа, стремящи се децата им да се справят отлично с неща, с каквито според тях се занимаваха децата от висшата класа, нейното семейство от горната прослойка на средната класа й налагаше занимания, които изобщо не я вълнуваха.

— Това тук е лудница — промърмори Ася. Напоследък тези четири думи се бяха превърнали в нейна мантра и тя ги повтаряше постоянно. Повиши малко глас и заяви: — Не се тревожи. Тъкмо излизах.

— Сега вече е все едно — тросна се леля Фериде, като сочеше чинията. — Това би трябвало да е изненада.

— Тази година тя не иска торта — намеси се от ъгъла леля Бану, после обърна първата от трите чакащи карти таро.

Беше се паднала Жрицата, символ на дейното подсъзнание, вход към въображението и неразкритите дарби, но и към неизвестното. Леля Бану стисна устни и обърна следващата карта: Кулата. Символ на бурни промени, на емоционални изблици и внезапно крушение. Леля Бану се замисли за миг. След това обърна и третата карта. Както личеше, скоро щеше да им дойде гост, нечакан гост, който щеше да пристигне отвъд океана.

— Как така не иска торта? Има рожден ден, да му се не види! — възкликна леля Фериде с издадени устни и сърдито блеснал поглед. Но точно тогава явно й хрумна друго, защото тя се извърна към Ася и присви очи. — Да не те е страх, че някой е сложил в тортата отрова?

Ася я погледна изненадана. След толкова време и такъв богат непосредствен опит пак не бе успяла да разработи стратегия, златна стратегия, и да не губи спокойствие и самообладание, щом се сблъска с пристъпите на леля Фериде.

Години наред тя беше пребивавала вярно и предано в земите на „хебефренната шизофрения“, но наскоро се беше преселила при параноята. Колкото повече се мъчеха да я върнат в действителността, толкова по-параноична ставаше и ги подозираше в какво ли не.