Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

То им хареса. Оттогава често се случваше някой на масата да вдигне наздравица за човека, въвел ходенето на палци.

— Значи, ако не е бил той, балерините нямаше да могат да ходят на палци — винаги прихваше някой.

— Къде му е бил умът? — добавяше друг, а после всички се превиваха от смях.

Срещаха се всеки ден в кафене „Кундера“. Изключително Неталантливия Поет, Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми и поредната му приятелка, Карикатуриста Алкохолик и жена му, Журналиста Прикрит-Гей и Ася Казанджъ. Дълбоко под повърхността тлееше напрежение, което чакаше да подхванат разговор, за да избие навън. Междувременно всичко вървеше мирно и кротко. Понякога водеха със себе си и други: приятели, колеги или напълно непознати, някои дни се появяваха сами. Групата бе саморегулиращ се организъм, където всеки проявяваше отличителните си черти, без те да надделяват, сякаш организмът имаше живот извън и отвъд личностите, които го съставяха.

Сред тях Ася Казанджъ намираше душевен мир. Кафене „Кундера“ беше нейното убежище. В дома на семейство Казанджъ тя постоянно трябваше да се поправя и да се стреми към съвършенство, което не проумяваше, докато тук, в кафене „Кундера“, никой не те принуждаваше да се променяш, защото се смяташе, че човек поначало е несъвършен и непоправим.

Е, да, това не бяха най-добрите приятели, които лелите биха й избрали. Някои в групата бяха достатъчно стари да й бъдат майки и бащи. Ася бе най-младата и й доставяше удоволствие да ги наблюдава как се вдетиняват. Беше утешително да вижда, че с годините животът всъщност не става по-добър и че, ако си бил мрачен тийнейджър, ще се окажеш мрачен възрастен. Какъвто си, такъв оставаш. Вярно, звучеше малко тъжно, но поне — успокояваше се Ася — доказва, че не е нужно да се опитваш да се променяш, да ставаш нещо повече, както й натякваха ден и нощ нейните лели. Щом с времето не се променяше нищо и намусеността щеше да й остане до гроб, тя можеше да продължи и занапред да си бъде намусена.

— Днес имам рожден ден — съобщи Ася, с което изненада самата себе си, защото нямаше никакво намерение да го оповестява.

— О, така ли? — попита някой.

— Какво съвпадение! Днес е рожденият ден и на най-малката ми дъщеря — възкликна Изключително Неталантливия Поет.

— О, така ли? — беше ред на Ася да повтори.

— Значи си родена в един ден с дъщеря ми! Близнаци — възкликна поетът и поклати рошавата си глава радостно, сякаш е на сцена.

— Риби — поправи го Ася.

С това приключи всичко. Никой не се опита да я прегръща и да я души с целувки, точно както на никого не му хрумна и да поръчва торта. Вместо това поетът й издекламира ужасно стихотворение, карикатуристът изпи в нейна чест три бири, а жената на карикатуриста нарисува карикатурата й върху салфетка — нацупена млада жена с щръкнала във всички посоки коса, огромни цици и остър нос под пронизващо проницателни очи. Другите й поръчаха още едно кафе и накрая не й разрешиха да плати своята част от сметката. Никакви лиготии. Не че не бяха погледнали сериозно на рождения ден на Ася. Обратното, погледнаха на него толкова сериозно, че не след дълго обсъждаха на глас понятия като време и тленност колкото да се пренесат от тях към въпросите кога ще умрат и дали наистина има задгробен живот. Има задгробен живот и в него е по-лошо, отколкото тук — беше всеобщото мнение в групата. — Затова се радвай на времето, което ти е останало.

Някои се замислиха, други млъкнаха насред думата и избягаха в една или друга от снимките с пътища по стената. Не бързаха, сякаш отвън не ги чакаше никой, а върху лицата им малко по малко грейнаха блажените усмивки на безразличието. Останали без сили, без страст, без необходимостта да разговарят повече, се потопиха по-надълбоко в мътните води на апатията, като се питаха защо, да му се не види, кафенето е наречено „Кундера“.

В девет часа същата вечер, след като се нахраниха хубаво и угасиха осветлението, сред песни и ръкопляскане Ася Казанджъ духна свещичките по трипластовата торта с карамелизирани ябълки (изключително сладка) и с глазура от бита сметана с лимон (изключително кисела). Тя успя да угаси едва една трета от тях. Другите бяха духнати от лелите, баба и Маминка, които я бяха наобиколили от всички страни.

— Как мина балетът днес? — попита леля Фериде, докато включваше отново осветлението.

— Беше хубаво — усмихна се Ася. — От многото разтягане, което учителката ни кара да правим, ме понаболва гърбът, но не мога да се оплача. Научих много нови движения…