Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Понесла заедно с тежката раница и притесненията си, тя прекоси „Опера Плаза“, а вятърът засвистя в ушите й и зави тревожни мелодии. Армануш зърна в кафене „Максис Опера“ момче и момиче, които или бяха разочаровани от огромните сандвичи с телешко пред тях, или току-що се бяха скарали. Слава Богу, че съм сама — помисли си почти на шега, после зави към Търк Стрийт. Преди години, доста преди да навърши двайсет, Армануш бе тръгнала да показва града на едно момиче, американска арменка, от Ню Йорк. След като излязоха на тази улица, момичето се намръщи.

— Търк Стрийт 26 26 Букв. „Турска улица“ (англ.). — Б.пр. . Тези са плъзнали навсякъде.

Армануш си спомни колко се бе изненадала от реакцията. Беше се опитала да обясни, че улицата носи името на Франк Търк, юрист, избран за заместник-кмет и играл важна роля в историята на града.

— Все едно — беше прекъснала лекцията приятелката й, явно не се интересуваше особено от историята на града. — Въпреки това не са ли плъзнали навсякъде?

Да, наистина бяха плъзнали навсякъде — един от тях даже бе женен за майка й. Но Армануш запази тази информация за себе си.

Избягваше да говори с приятелите си арменци за своя втори баща. Не говореше за него и с неарменци. Дори с онези, които се вълнуваха единствено от собствения си живот и затова изобщо не се интересуваха от историята на конфликта между турци и арменци. Армануш обаче бе достатъчно умна да знае, че понякога тайните се разчуват по-бързо и от вдигнат от вятъра прах, и затова си мълчеше. Още като малка беше установила, че ако не споделяш с никого необичайното, хората смятат, че всичко е нормално. Тъй като майка й беше одар , не би могло да има нищо по-нормално от това да се омъжи за друг одар ? Ето какво си мислеха като цяло приятелите на Армануш и предполагаха, че вторият й баща е американец, вероятно от Средния запад.

На Търк Стрийт тя мина покрай евтин хотел за хомосексуалисти, близкоизточен магазин за хранителни стоки и малък тайландски пазар и продължи нататък редом с пешеходци от всякакви прослойки, за да се качи на трамвая за Руския хълм. Долепи чело до прашния прозорец и докато гледаше как по хоризонта се стеле рехава мъгла, се замисли за „Другото Аз“ в сборника на Борхес. И тя имаше друго Аз, което — където и да ходеше — не изваждаше наяве.

Обичаше този град и усещаше как силата и мощта му тупти и в нейното тяло. Откакто беше проходила, с радост идваше тук, за да поживее с баща си и с баба си Шушан. За разлика от майка й, баща й не се беше оженил отново. Армануш знаеше, че в миналото е имал приятелки, но не я беше запознал с нито една или защото връзките с тях не са били достатъчно сериозни, или от страх да не я разстрои по някакъв начин. Вероятно второто. Беше по в стила на Барсам Чакмакчян. Армануш беше убедена, че той е най-безкористната душа и най-безполовият мъж под слънцето, и досега не проумяваше как изобщо се е събрал с жена като Роуз, толкова погълната от себе си. Не че не обичаше майка си, обичаше я по свой начин, но понякога имаше чувството, че ще се задуши от неудовлетворената й любов. В такива моменти бягаше в Сан Франциско, за да се хвърли в обятията на рода Чакмакчян, където я чакаше удовлетворена, но точно толкова взискателна любов.

Слезе от трамвая и ускори крачката. Мат Хасингър щеше да дойде да я вземе в седем и половина. Армануш имаше по-малко от час и половина, за да се приготви, което всъщност означаваше да си вземе душ и да облече набързо някоя рокля, вероятно тюркоазната, която според всички й отивала много. Нищо повече. Никакъв грим, никакви накити. Нямаше намерение да се гласи за тази среща, нито пък искаше да й възлага особени надежди. Ако се получеше — добре. Ако не се получеше, ще бъде подготвена и за това. Така, след като повървя из мъглата, похлупила града, в шест и десет онази вечер Армануш стигна до големия апартамент на баба си на Руския хълм, оживен квартал, построен на един от най-стръмните хълмове в Сан Франциско.

— Здравей, миличка, добре дошла у дома!

За изненада на Армануш й отвори не баба й, а леля Сурпун.

— Домъчня ми за теб — изчурулика тя с любов. — Какво прави цял ден? Как мина денят ти?

— Добре — отвърна спокойно Армануш и се запита какво ли търси тук във вторник вечерта най-младата й леля.

Леля Сурпун живееше в Бъркли, където преподаваше от цяла вечност, или поне от времето, когато Армануш беше малка. За събота и неделя си идваше с колата в Сан Франциско, но бе твърде необичайно да се появява в средата на седмицата. Ала този въпрос бързо престана да я занимава, след като започна да разказва за деня си. Армануш отбеляза сърдечно, с грейнало лице: