Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Ужас! — възкликна госпожа Гринъл с глас, в който се прокрадна следа от погнуса. — Ама наистина ли ядат черва?

— О, да — кимна въодушевена Роуз. — Честна дума. Слагат им подправки и чесън, пълнят ги с ориз и ги излапват.

Двете жени нададоха снизходителен кикот и сигурно щяха да се смеят още, но точно тогава вторият баща на Армануш се обърна към тях и отбеляза с уморено лице:

— Какво толкова! Както го описваш, звучи точно като мумбар . Трябва да го опиташ някой път, много е вкусно.

— И той ли е арменец? — пошушна госпожа Гринъл, след като Мустафа излезе от стаята.

— Разбира се, че не — провлачи Роуз. — Просто имат някои общи неща.

Звънецът на вратата иззвъня оглушително и изтръгна Армануш от мислите й, а всички останали подскочиха уплашени. Още нямаше седем. Както личеше, точността не бе сред добрите качества на Мат Хасингър. Сякаш някой бе натиснал бутон — и трите лели се втурнаха към вратата, но спряха пред нея, без да я отварят. Вуйчо Дикран си удари главата в шкафчето, по което още се трудеше, а баба Шушан се стресна и отвори очи. Само Армануш запази спокойствие и самообладание. Под вперените погледи на лелите си, тя отиде с нарочно премерени крачки до вратата и я отвори.

— Татко!!! — викна зарадвана. — Пък аз си мислех, че тази вечер имаш заседание. Защо се прибираш толкова рано?

Ала още преди да е приключила с въпросите, вече се досети за отговора.

Барсам Чакмакчян се усмихна, при което, както винаги, се показаха трапчинките му, и прегърна дъщеря си с очи, блеснали от гордост, но и от едва доловима тревога.

— Да, но не се получи, наложи се да пренасрочим заседанието за друг ден — каза той на Армануш. Веднага след като тя се отдалечи и не ги чуваше, Барсам пошушна на сестрите си: — Тук ли е вече?

Последните трийсет минути преди появата на Мат Хасингър бяха белязани от засилващо се притеснение у всички, освен у Армануш. Накараха я да облече няколко рокли и да им се покаже с всяка, докато не стигнаха до единодушното решение: тюркоазната. Тоалетът беше допълнен с обици, които му подхождат, с обшита с мъниста виненочервена чантичка, която според леля Варсениг щяла да добави женственост, и с пухкава тъмносиня жилетка — за всеки случай, ако стане студено. Армануш беше наясно, че може да оспорва всичко, но не и жилетката. Кой знае защо, в очите на всички в рода Чакмакчян светът навън приличаше на Северния полюс. „Навън“ означаваше „мразовити земи“ и ако някой бе решил да ги посети, задължително трябваше да си вземе и жилетка, за предпочитане домашно плетена. Армануш го знаеше още от малка — беше прекарала ранните си години под меките одеяла със собствените й инициали по краищата, изплетени от нейната баба. Да легнеш да спиш, без да се завиеш, беше просто немислимо, а да излезеш на улицата без жилетка — груба грешка. Точно както къщата има нужда от покрив над главата си, така и хората имат нужда от допълнителна кожа, която да ги отделя от останалия свят, за да се чувстват в безопасност, на топло.

Щом Армануш се съгласи да сложи жилетката и частта с обличането приключи, роднините отправиха още едно искане — парадоксално, но не и според рода Чакмакчян. Те настояха Армануш да седне с тях на масата и да хапне, за да се почувствала готова и силна за вечерята след това.

— Но, скъпа, ядеш като пиле. Само не ми казвай, че дори няма да опиташ моите манти — проплака леля Варсениг, както държеше черпака, а в тъмнокафявите й очи се мерна такава безутешна несрета, че Армануш се запита дали става въпрос просто за купичка манти, или за нещо, от което зависи животът им.

— Не мога, лельо — въздъхна шумно тя. — Вече си ми напълнила чинията с кадаиф. Нека първо изям това, предостатъчно е.

— Нали не искаше да миришеш на месо и чесън — изчурулика леля Сурпун с намек на дяволитост в гласа. — Затова ти сложихме екмек кадаиф. Така дъхът ти ще мирише на шамфъстък.

— За какво му е на човек да мирише на шамфъстък? — изуми се баба Шушан, която бе пропуснала първата серия на дебата, макар че и да го беше чула, едва ли щеше да види някакъв смисъл в него.

— Не искам да мириша на шамфъстък — отсече Армануш и след като разшири отчаяно очи, се обърна към баща си, за да му изпрати знак, че е в беда и чака да я спасят.

Но тъкмо Барсам Чакмакчян да каже нещо, от мобилния на Армануш се чу класическа мелодия на Чайковски — „Танцът на Захарната фея“. Тя го взе и се взря в екранчето. Скрит номер. Можеше да е всеки. Дори Мат Хасингър, който сигурно се обаждаше, за да даде някакво нелепо извинение и да отмени вечерята. Армануш стана от стола, както стискаше непохватно апарата. На четвъртото позвъняване отговори с надеждата, че не е майка й.