Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Беше тя.

— Добре ли се държат с теб, скъпа? — беше първото, което попита.

— Да, мамо — промърмори безизразно Армануш.

Вече беше свикнала. Още от малка, останеше ли за малко при семейство Чакмакчян, майка й се държеше така, сякаш животът на Армануш е в опасност.

— Само не ми казвай, Ейми, че още си вкъщи.

Армануш беше свикнала и с това — относително казано. От деня, когато родителите й се бяха разделили, между майка й и името Армануш бе станала друга раздяла. Тя бе престанала да я нарича така, сякаш, за да е в състояние да продължи да я обича, трябваше да й даде различно име. Досега Армануш не бе споменала за това на никого в рода Чакмакчян. Понякога се налагаше нещата да се държат в тайна, а тайни Армануш имаше много.

— Защо не отговаряш? — настоя майка й. — Нали щеше да излизаш тази вечер?

Армануш мълча известно време — знаеше прекрасно, че всички в стаята подслушват.

— Да, майко — беше единственото, което изрече след неловкото мълчание.

— Не си се отказала, нали?

— Не съм, майко. Но защо се обаждаш от скрит номер?

— Ами като всяка майка и аз си имам причини. Когато знаеш, че те търся аз, невинаги ми вдигаш. — Гласът на Роуз заглъхна отчаяно, но после пак набра сила. — Мат ще се запознае ли със семейството?

— Да, майко.

— Недей! Това ще бъде най-ужасната грешка. Те ще го уплашат до смърт. Не ги познаваш тия твои лели, добро момиче си и не виждаш лошото, с въпросите и разпитите си ще хвърлят бедното момче в ужас.

Армануш не каза нищо. По линията се чуваше странен шум и тя заподозря, че докато й се кара, майка й разресва косата си.

— Защо не казваш нищо, скъпа? Всички ли са там? — попита Роуз.

Отново се чу приглушено шумолене, но този път на Армануш не й прозвуча като ресане. По-скоро приличаше на звук от мек предмет, който пада в течност, без да я разплисква, или, по-точно, от тесто за палачинки, излято върху нагорещен тиган.

— О, защо ли питам за очевидното! То се знае, че са там. Всичките. И досега ме мразят, нали?

Армануш не знаеше какво да отговори. Представи си Роуз в сумрачната кухня с шкафчета с розово-оранжев като сьомга ламинат, които смяташе да преоблицова, но все не намираше пари и време; с коса, прибрана на хлабав кок; с безжичния телефон, залепен за ухото й; с шпатула в ръка — правеше купчина палачинки, сякаш в къщата имаше цели пълчища деца, колкото вечерта да си ги изяде сама. Армануш си представи и втория си баща — Мустафа Казанджъ, как седи на масата в кухнята, разбърква кафето си със сметана и разлиства „Аризона Дейли Стар“.

След като беше завършил Университета на Аризона и се беше оженил за Роуз, Мустафа се бе хванал на работа в една местна фирма за минерали и доколкото можеше да прецени Армануш, харесваше света на камъните и скалите повече от всичко друго. Не беше лош човек, само дето беше малко унил. Сякаш не изпитваше страст към нищо в този живот. Уж имаше роднини в Истанбул, а не си беше ходил там един Бог знае откога. Понякога на Армануш й се струваше, че Мустафа иска да се отскубне от миналото, но тя не знаеше защо. Няколко пъти се бе опитала да разговаря с него за 1915 година и за онова, което турците са причинили на арменците. Не знам много за тези неща — отвръщаше Мустафа и я отпращаше внимателно, но твърдо. — Всичко това е история. Обсъди го с историк.

— Ще разговаряш ли с мен, Ейми? — рече подразнена Роуз.

— Трябва да затварям, мамо. Ще ти се обадя по-късно — отвърна момичето.

Чу се рязко пукане, съпроводено със съскане — майка й или беше изляла още една лъжица тесто за палачинки в тигана, или се бе разхлипала. Армануш предпочиташе да мисли, че е първото.

Съвсем вкисната, тя се върна на масата, седна отново на стола, грабна лъжицата и без да поглежда никого в очите, започна да яде каквото й бяха сложили, с тази разлика, че то не бе онова, което й се ядеше. Трябваше да гребне още няколко пъти, докато осъзнае грешката.

— Защо ям манти? — възкликна.

— Не знам, скъпа — възкликна леля Варсениг и я погледна уплашено, сякаш бе някаква нова твар. — Сложих ти, в случай че решиш да опиташ. И ти явно реши.

Сега вече на Армануш й се доплака. Тя поиска разрешение да стане от масата и изтича в банята да си измие зъбите — вече съжаляваше ужасно, че е приела да ходи на глупавата среща. Стоеше пред огледалото с празната до половина туба с паста за зъби в ръка и с вид на човек, който се кани да напусне обществото завинаги, за да стане самотен отшелник на забравена от Бога планина. Как някакъв си избелващ „Колгейт“ можеше да победи противните манти? Дали да не звънне на Мат Хасингър и да отмени всичко? Искаше й се само да се излежава, просмукана с отчаяние, и да чете романите, които беше купила. Да чете, докато от носа й потече кръв и очите й се затворят. Не искаше нищо друго.