Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Трябваше да си останеш в леглото и да си четеш романите — скара се Армануш на познатото лице в огледалото.

— Глупости! — заяви леля Зарухи, която тъкмо бе изникнала до нея в огледалото. — Ти си красива млада жена, която заслужава най-добрия мъж на света. А сега малко женски блясък. Сложи си малко червило, драга им госпожице!

Армануш го направи. Отдолу на червилото не пишеше точно „женски блясък“, но беше близо — ЧЕРЕШОВ БЛЯСЪК. Сложи щедра доза, но после избърса уста с хартиена салфетка и го свали почти цялото. И точно тогава се позвъни на вратата. Седем и трийсет и две! Все пак точността явно бе сред достойнствата на Мат Хасингър.

След минута Армануш вече се усмихваше на спретнато облечения, видимо развълнуван и донякъде озадачен Мат Хасингър, застанал на вратата. Беше три години по-малък от нея — дребна подробност, за която тя не бе сметнала за нужно да съобщава на никого, но която бе повече от очевидна. Дали защото беше направил нещо с късо подстриганата си коса, или защото беше облякъл дрехи, с каквито обикновено не ходи (тъмнокафяво яке от агнешка кожа и зелен панталон на „Ралф Лорън“), но Мат Хасингър приличаше на тийнейджър, облечен като възрастен. Той влезе вътре с огромен букет алени лалета в лявата ръка, усмихна се на Армануш, после забеляза публиката отзад и се смрази. Зад Армануш се беше строил целият род Чакмакчян.

— Влизай, младежо — покани го леля Варсениг с най-насърчителния си глас, който по една случайност бе и най-стряскащият.

Мат Хасингър се ръкува с всички от семейството — усещаше върху лицето си изпитателните им погледи. Изгуби самообладание и плувна в пот. Някой взе цветята, друг — якето. Без яке Мат приличаше на оскубан паун и след като стигна, тътрузейки крака, до всекидневната, се метна на първото кресло, изпречило се пред погледа му. Другите също насядаха на плътен полумесец около него. Размениха няколко думи за времето, за следването на Мат (той учеше право, което беше и хубаво, и лошо), за семейството му (Мат беше единствено дете, което бе и хубаво, и лошо), за родителите му (и двамата адвокати, което бе и хубаво, и лошо), за равнището му на познания за арменците (а то не бе високо, което беше лошо, но той проявявал желание да научи повече, което беше хубаво), после отново за времето, а след това настъпи дразнещо мълчание. Близо пет минути никой не каза и дума, затова пък всички сияеха, сякаш на гърлата им беше заседнало нещо и от това ги напушваше смях. Неловкото положение бе на път да се превърне в почти отчайваща задънена улица, но точно тогава отново се чу „Танцът на Захарната фея“. Армануш погледна дисплея: скрит номер. Затвори телефона и го остави да си вибрира. Изви вежди и сви устни, сякаш казваше на Мат: „Все едно“, но не я разбраха — нито той, нито останалите.

В осем без петнайсет Армануш Чакмакчян и Мат Хасингър вече бяха навън и се носеха шеметно по Хайд Стрийт в керемиденочервено сузуки витара към ресторант, за който Мат беше слушал много и беше решил, че там ще бъде страхотно и романтично: „Скюд Уиндоу“.

— Дано обичаш азиатска кухня с карибски привкус — засмя се той, развеселен от собствените си думи. — Заведението ми беше препоръчано горещо.

Това „препоръчано горещо“ не беше за Армануш мерило главно защото тя винаги бе нащрек, чуеше ли, че някой бестселър е „препоръчван горещо“. Но въпреки това не възрази с надеждата, че в края на вечерта цинизмът й ще бъде опроверган.

Случаят обаче се оказа съвсем различен. Нашумяло заведение, където се срещаха интелектуалците и творците в града, „Скюд Уиндоу“ беше всичко друго, но не и страхотен романтичен ресторант. Помещаваше се в най-обикновен склад с високи тавани, лампи в стил ар деко и стени, по които проблясваха образци на съвременната абстрактна живопис. Облечени от глава до пети в черно, сервитьорите ситнеха наоколо като колония мравки, току-що намерили цяла купчина кристална захар. Колонията сервитьори поднасяше красиво подредени ястия със съзнанието, че скоро на твоето място ще седне друг, който вероятно ще даде по-голям бакшиш. Колкото до менюто, то беше направо неразбираемо. Сякаш съдържанието не бе достатъчно озадачаващо, всяко ястие беше подредено и гарнирано така, че и на вид, и като форма да наподобява определено платно от абстрактния експресионизъм.

Главният готвач — по произход холандец — имаше три стремежа в живота: да стане философ, да стане художник и да стане главен готвач в ресторант. И тъй като на младини се бе провалил с гръм и трясък във философията и изобразителното изкуство, той не виждаше причини да не изяви неоценените си таланти в кухнята. Затова се гордееше, че придава плът на абстрактното, че вкарва обратно в човешкото тяло произведения на изкуството, появили се от желанието на твореца да извади на показ вътрешното си емоционално състояние. Тук, в „Скюд Уиндоу“, вечерите бяха не толкова кулинарно, колкото философско начинание, а храненето се направляваше не от първичния подтик да заситиш стомаха си или да притъпиш глада, а от сублимния танц с катарзиса.