Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— О, чел ли си тази книга? Страхотна е! — възкликна и след като чу категоричното „Не“, се впусна да описва първия разказ в сборника, а после всичките седем.

Тъй като бе искрено убедена, че не можеш да схванеш докрай смисъла на книгата, ако първо не се запознаеш с неравния терен на източноевропейската литература, през следващите десет минути Армануш Чакмакчян, общо взето, се зае с това и така не спази обещанието, което същата сутрин бе дала на майка си: поне на първата среща да не проронва и дума за книги.

След като се върнаха на Руския хълм, пред апартамента на баба Шушан, двамата застанаха с лице един към друг — знаеха, че вечерта е приключила, и искаха да направят края й по-добър от отминалите часове по единствения начин, за който се сещаха. Целувката бе замислена като истинска, дългоочаквана и изпълнена с копнеж. Вместо това се оказа лека, скрепена със състрадание от страна на Армануш и с възхищение от страна на Мат — двамата бяха на километри от това да изпитват каквато и да е страст.

— Знаеш ли, цяла вечер се каня да ти кажа — изпелтечи Мат, сякаш затиснат от бремето на неудобната истина, която ще сподели. — Миришеш невероятно… Необичайно и екзотично… На…

— На какво? — пребледня Армануш, като си представи чиния с манти, над които се вие пара.

Мат Хасингър я прегърна и прошепна:

— На шамфъстък… да, миришеш точно на шамфъстък.

В единайсет и петнайсет Армануш извади връзка ключове и отключи многото ключалки по вратата на баба Шушан — страхуваше се, че й предстои да се сблъска с цялото семейство, което бистри политиката във всекидневната, пие чай, яде плодове и я чака да се прибере.

Но вътре беше тъмно, нямаше никого. Баща й и баба й си бяха легнали, а всички останали си бяха тръгнали. На масата имаше чиния с две ябълки и два портокала, старателно обелени и очевидно оставени за нея да ги изяде. Армануш грабна една от ябълките, вече потъмняла отвън. Сърцето й се сви. Отхапа от ябълката в зловещата притихналост на нощта и се почувства тъжна и уморена. Скоро трябваше да се върне в Аризона, а не беше сигурна, че ще издържи на вселената на майка си, която сякаш я всмукваше в пашкула си. Но макар че тук, в Сан Франциско, й харесваше и тя можеше да пропусне един семестър, за да постои с баща си и с баба Шушан, имаше чувството, че и тук липсва нещо, че част от самоличността й я няма и без нея Армануш няма да е в състояние да заживее свой живот. Вялата среща с Мат Хасингър само бе засилила това усещане. Сега Армануш се чувстваше по-зряла, по-наясно с положението си, но и натъжена от цената на това познание.

Тя изхлузи обувките и забърза към стаята, като взе и плодовете. Там завърза косата си на конска опашка, смъкна тюркоазната рокля и облече копринената пижама, която си беше купила в Китайския град. След като се приготви, затвори вратата на стаята и веднага включи компютъра. Трябваха й само няколко минути, за да стигне единственото убежище, където можеше да избяга в моменти като този — Кафене „Константинополис“ .

Това беше чат, или както го наричаха редовните посетители, киберкафе, първоначално създадено от няколко американци с гръцки, сефарадски и американски произход, които, освен че живееха в Ню Йорк, имаха още една изключително важна допирна точка: всички бяха внуци на семейства, живели навремето в Истанбул. Електронната страница се отвори с познатата песен „Истанбул е бил Константинопол, днес е Истанбул, не Константинопол…“.

Заедно с песента изникна и силуетът на града, забулен с трепкащите оттенъци на залеза: аметист, черно и жълто, намятани едно върху друго като було. В средата на екрана имаше мигаща стрелка, показваща къде да натиснеш с мишката, за да влезеш в чата. За да продължиш нататък, първо трябваше да напишеш паролата. Подобно на много истински кафенета, и това уж беше за всички, но всъщност бе запазено за редовни посетители. Затова, макар и от време на време да се появяваха доста случайни чатъри, ядрото малко или много оставаше същото. След като влезеш, силуетът отдолу избледняваше и се отдръпваше като плюшена театрална завеса преди началото на действието. После се чуваха камбани и същата песен, само че вече някъде в далечината.

Армануш подмина Запознанствата за арменци , Запознанствата за гърци и изобщо Запознанствата и кликна върху Дървото на Ануш , форум, където се срещаха само редовни посетители и хора с интелектуални интереси. Тя беше открила групата преди десет месеца и оттогава беше редовен член: почти всяка вечер се включваше в разговора. Някои оставяха съобщения и през деня, но истинските обсъждания винаги бяха вечер, след като утихнеше суматохата на деня. Армануш обичаше да си представя форума като опушено запуснато заведение, където има навика да се отбива на път за вкъщи. Кафене „Константинополис“ беше убежище, където можеш да оставиш на входа истинското си скучно „Аз“, все едно оставяш мокрия си дъждобран да се суши в антрето.