Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Купих си нови книги.

— Книги ли? Пак „книги“ ли каза? — викна отвътре познат глас.

Май беше леля Варсениг! Армануш си окачи шлифера, приглади косата си, която вятърът бе разрошил, и се зачуди какво търси тук и леля Варсениг. Довечера нейните близначки се връщаха от Лос Анджелис, където участваха в баскетболен турнир. Леля Варсениг се вълнуваше толкова, че от три дни не спеше като хората и постоянно говореше по телефона с дъщерите си или с техния треньор. А ето че в деня, когато се прибираха, тя не беше отишла часове по-рано да ги посрещне на летището, какъвто навик имаше, а редеше масата за вечеря в къщата на баба й.

— Да, наистина казах „книги“ — потвърди Армануш и влезе с раницата в просторната всекидневна.

— Не я слушай. Остарява и е станала сприхава — изгука зад нея леля Сурпун, като я последва във всекидневната. — Всички много се гордеем с теб, миличка.

— Да, наистина се гордеем, но не е зле да се държи като връстниците си — сви рамене леля Варсениг, а после сложи върху масата последната порцеланова чиния и прегърна племенницата си. — На твоите години момичетата обикновено не се занимават с друго, освен да се разкрасяват. Не че на теб ти трябва, разбира се, но ако само четеш и четеш, и четеш, къде ще му излезе краят?

— Знаеш ли, за разлика от филмите, в края на книгите не пише КРАЙ. След като прочета някоя книга, нямам чувството, че съм приключила. Ето защо започвам нова — намигна Армануш, без да осъзнава колко красива изглежда на помръкващата слънчева светлина в стаята.

Остави раницата върху креслото на баба си и тутакси я изпразни — като дете, което изгаря от нетърпение да види новите си играчки. Книгите западаха една по една. „“Алефът" и други разкази", „Сговор на глупци“, „Веселбата“, „Управление на болката“, „Избрани творби“ на Борхес, „Нарцис и Голдмунд“, „Кралете на мамбо свирят любовни песни“, „Пейзаж, нарисуван с чай“, „Жълтата жена и красотата на духа“ и две на Милан Кундера, любимия й писател, „Книга за смеха и забавата“ и „Животът е другаде“. Някои бяха нови за нея, други беше чела преди години, но искаше да прочете пак.

Армануш знаеше — може би по-скоро инстинктивно, отколкото рационално, че родът Чакмакчян не одобрява страстта й към книгите не просто защото иска да й напомни, че момичетата на нейна възраст се занимават с друго, а по-различна, по-дълбока и по-страшна причина. Армануш беше не само жена, но и арменка, и затова от нея се очакваше да се въздържа два пъти повече от своето библиофилство. Тя имаше чувството, че зад постоянните натяквания на леля й Варсениг, че чете много, се крие по-същностна, дори първична грижа: страхът за оцеляването. Леля й просто не искаше Армануш да блести толкова ярко и да се откроява сред стадото. Управниците в късната Османска империя изтребили най-напред писателите, поетите, художниците, интелектуалците в арменския милет. Отървали са се от „мозъка“ и чак тогава се заели да изселват останалите — обикновените хора. Подобно на много други арменски семейства в диаспората, които бяха в безопасност, но въпреки това постоянно бяха нащрек, и Чакмакчян се радваха, но и се стряскаха, ако някое от децата им се увличаше да чете, да мисли и да се отклонява прекалено много от средното ниво.

Ако книгите бяха потенциално вредни, още по-опасни бяха романите. Пътят на художествената литература лесно можеше да те отклони към вселена от измислици, където всичко бе мъгляво, донкихотовско и подвластно на изненадите като безлунна нощ в пустинята. Още преди да си се усетил, можеш да се увлечеш така, че да загубиш връзка с действителността — тази неоспорима и сурова истина, от която никое малцинство не бива да се отклонява много, за да не остане без защита, когато вятърът смени посоката си и настъпят тежки времена. Още по-лошо е да проявиш наивността да мислиш, че няма да настъпят тежки времена — те идват задължително. Ако си принуден да си реалист в живота, въображението е опасно увличаща магия, а думите могат да са отрова за тези, орисани на вечно мълчание. Когато си дете на оцелели по чудо и ти се иска да четеш и мислиш, не е зле да го правиш тихомълком, предпазливо, и да не допускаш да се превърнеш в ненаситен читател. Ако не си в състояние да се сдържиш и пак имаш високи стремежи, не е зле поне да се ограничаваш с простички желания, да си с по-скромни страсти и амбиции, сякаш са ти отнели силите и сега са ти останали само колкото да се издигнеш до посредственото. С такава съдба и семейство Армануш трябваше да се научи да прикрива талантите си и да се постарае да не бие на очи.