Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Отстрани на алфа ромеото се носеше жълт фолксваген костенурка, управляван от Арам. Той недоумяваше за какво им е на жените от семейство Казанджъ да карат мъртвеца си вкъщи, но и бе достатъчно благоразумен да знае, че нищо не уморява повече от опита да възразяваш на лелите, особено когато са като сега на цяла тумба, и затова бе предпочел да не пита. Караше отстрани и се стараеше да се увери, че любимата му е добре сред цялата суматоха.

При светофара на задръстеното кръстовище в Шиши, само на няколко пресечки от мюсюлманското гробище, накъдето мъжът в джамията се бе опитал да ги насочи, по една случайност всички застанаха в редица — точно като челен полк на непобедима войска, обзета от въодушевлението да се бие, но без кауза, зад която да застане. Леля Фериде подаде глава от прозореца и замаха с ръка наляво-надясно, очевидно развълнувана, че са застанали така едни до други и за пръв път действат съгласувано, пък било то и заради някакъв си механичен светофар, светещ червено. Роуз не обърна внимание на жестикулирането, баба Гюлсюм — на жестикулиращата.

На следващия светофар, както се беше сместила между Армануш и шофьора на катафалката, Ася огледа още веднъж колите наоколо, но за щастие не видя никой от роднините. Почувства внезапно безсрамно облекчение, че не са наблизо, без да броим, разбира се, роднината в ковчега отзад, но ако Ася не се обръщаше, той също нямаше да попада в полезрението й. Докато пъплеха в движението с вид на желе — задръстено и плътно, тук-там с непредсказуеми пролуки, пред тях изникна яркочервен камион на „Кока-кола“.

След като светофарът светна зелено и те потеглиха отново, в платното отдясно се появи цяла флотилия автомобили с футболни запалянковци. Бяха с шапки, шалове, знамена, плакати и ленти, на някои и косата беше в цветовете на любимия отбор — червен и жълт. Отчаяни от бавно движещите се автомобили, повечето бяха изпаднали за малко в летаргия и си бъбреха помежду си, като от време на време развяваха през смъкнатите прозорци по някоя и друга лента.

Но когато движението отново се устреми напред, запалянковците пак започнаха да скандират и да крещят с подновена сила. След малко в тясното пространство между катафалката и камиона на „Кока-кола“ безразсъдно се промуши жълто такси с десетки стикери по бронята. Шофьорът до Ася изруга ядосано и намали скоростта. Докато той мърмореше, а Армануш гледаше все по-изумена таксито отпред, Ася се мъчеше да разчете надписите по стикерите. Различи сред тях един лъскав във всички цветове на дъгата, който гласеше: НЕ МЕ НАРИЧАЙ НЕГОДНИК! НЕГОДНИЦИТЕ СЪЩО ИМАТ СЪРЦЕ!

Таксиметровият шофьор отпред беше груб на вид мургав мъж с побелели, засукани надолу мустаци, който изглеждаше поне на шейсет, прекалено стар, за да се включва във футболна дандания. Имаше рязко несъответствие между съвсем традиционния вид на мъжа и трескавата безразсъдност, с която шофираше. Още по-интересни обаче бяха пътниците — или може би му бяха приятели — в таксито. Мъжът до шофьора беше с лице, оцветено от едната страна в жълто, а от другата — в червено. Ася го виждаше добре от катафалката отзад, защото той си беше подал главата през отворения прозорец и с едната ръка размахваше жълто-червен банер, а с другата се държеше разсеяно за предната седалка. Горната част на тялото му беше отвън, а долната бе скрита вътре в таксито и човекът сякаш беше разрязан наполовина от фокусник. Дори отдалеч Ася забеляза, че носът му е морав като на алкохолик и това разваля червено-жълтата симетрия върху лицето му, като накланя везните в полза на червеното. Точно когато тя умуваше коя ли напитка — бира, ракия или двете, могат да придадат на човешкия нос точно този оттенък, прозорецът зад мъжа се смъкна и друг запалянко вдигна барабан във въздуха с едната ръка, а с другата се хвана за нещо вътре в автомобила. Двамата хулигани подадоха телата си от прозорците в пълен синхрон, сякаш са окастрените клони на нещо средно между дърво и жълто такси.

След това мъжът на предната седалка извади палка и започна да бие по барабана, който вторият мъж държеше. Невъзможната задача явно им вдъхна сили, защото двамата обогатиха с химн тропането и блъскането. Доста от пешеходците застинаха като вцепенени, немалко обаче изръкопляскаха и се присъединиха към дуета, като изричаха текста все по-разпалено:

— Какво казват? — сръга Армануш Ася, но тя се забави с превода главно защото беше насочила вниманието си към един пешеходец. Беше длъгнест слаб младеж в дрипи, който дишаше лепило от найлонов плик и в същото време потропваше с боси почернели крака в такт с химна. През няколко секунди спираше да диша от лепилото и изричаше думите на химна, но малко по-късно от другите, като зловещо ехо: