Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Въпреки това отстрани на леглото го чакаше купичка ашуре. Мустафа я погледна така, сякаш внезапно е разбрал защо е сложена там и какво точно се иска от него. Изборът бе негов… на лявата му ръка.

Погледна лявата си ръка, която вече чакаше при купичката. Усмихна се на властта й. Сега тя можеше или да грабне купичката, или да я избута встрани. Ако избереше второто, на другата сутрин Мустафа щеше да се събуди, за да посрещне поредния ден в Истанбул. Щеше да види на закуска Бану. Двамата нямаше да обсъждат своя среднощен разговор. Щяха да се преструват, че тази купичка ашуре не е била приготвяна и поднасяна никога. Ако избереше първото, кръгът щеше да се затвори. Така или иначе бе достигнал възрастовия предел за мъжете от рода Казанджъ, смъртта при всички положения дебнеше наблизо и вече нямаше значение дали ще живее ден повече, или по-малко. Дълбоко в съзнанието му отекна старо предание — предание за мъж, избягал накрай света с надеждата да се изплъзне на Ангела на Смъртта, колкото да се натъкне на него там, където му било писано да го срещне.

Изборът беше не толкова между живота и смъртта, колкото между направляваната от самия него смърт и внезапната смърт. С такова родово наследство той беше сигурен, че ще умре скоро. Сега лявата му ръка, виновната ръка, можеше да избере кога и къде.

Мустафа си спомни за листчето хартия, което бе пъхнал в каменната стена на светилището „Ел Традито“. „Прости ми — беше написал на него. — За да съществувам, миналото трябваше да бъде заличено.“

Сега имаше чувството, че това минало се завръща. И за да съществува то, Мустафа трябваше да бъде заличен…

През всичките тези години го измъчваха угризения на съвестта, които лека-полека го рушаха отвътре, без да засягат фасадата. Но битката между амнезията и паметта може би най-после беше приключила. Точно като гладкия пясък, разпрострял се след отлив докъдето поглед стига, спомените от тревожното минало избиваха тук-там на повърхността. Мустафа се пресегна да вземе ашурето. Съзнателно и по своя воля започна да го яде малко по малко, като се наслаждаваше на всяка лъжица и продуктите в нея.

Изпита невероятно облекчение, че напуска едновременно и миналото, и бъдещето си. Беше му сладко да напуска живота.

Дояде ашурето и след няколко секунди в стомаха го проряза болка, толкова остра, че не можеше да диша. След две минути дишането му спря напълно.

Ето как Мустафа Казанджъ умря на четирийсет години, три месеца, преди да навърши четирийсет и една.

Тялото беше умито с калъп сапун от див люляк, дъхав, чист и зелен, каквито, твърдят, били райските пасища. Беше изтъркано и изплакнато, а после оставено да се суши голо върху плоската плоча в двора на джамията, преди да бъде увито в три ката памучна плащаница, положено в ковчег и — въпреки настойчивия съвет на възрастните да го погребат още същия ден — натоварено на катафалка и откарано право в къщата на Казанджъ.

— Как така ще го връщате вкъщи! — възкликна здравенякът, който бе умил мъртвеца, а после препречи изхода на двора в джамията и свъсен като буреносен облак, изгледа един по един всички засегнати. — В името на Аллах, той ще се вмирише! Вие го излагате!

Някъде между „той“ и „вие“ заръмя — отделни капки, които падаха без желание, сякаш дъждът също искаше да играе роля във всичко това, а още не си бе избрал страна. Този вторник от месец март, безспорно най-неуравновесеният и неуравновесяващ месец в Истанбул, явно отново бе размислил и бе решил, че всъщност се числи към зимата.

— Но, братко — подсмръкна леля Фериде, която тутакси бе вместила този нервен човек във всепоглъщащия егалитарен космос на хебефреничната си шизофрения, — ще си го приберем у дома, за да могат всички да го видят за последно. Брат ми е бил в чужбина толкова години, че почти сме му забравили лицето. След двайсет години най-после се връща в Истанбул и на третия ден тук издъхва. Умря съвсем ненадейно и съседите и далечните роднини няма да повярват, че си е отишъл, ако не получат възможност да го видят мъртъв.

— Да не си полудяла, жено? Няма такова нещо в нашата вяра — тросна се здравенякът, умил мъртвеца, с надеждата да я спре, каквото и да е намислила още да му каже. — Ние, мюсюлманите, не си излагаме покойниците като на витрина. — Лицето му видимо стана още по-мрачно, когато добави: — Ако съседите искат да го видят, да идат на гроба.

Докато леля Фериде мълчеше и размишляваше върху думите му, леля Джеврийе, която беше застанала до нея, погледна мъжа с вдигната вежда, както по време на устно препитване гледаше учениците, за да ги накара да проумеят колко нелогичен е отговорът им.