Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Ако в парламента имахме повече жени, щеше да бъде различно — намеси се и леля Фериде, която си беше облякла тениската АЗ ОБИЧАМ АРИЗОНА, донесена като подарък от Роуз.

— Мама е права. Мен ако питате, единствената надеждна институция в страната винаги е била армията — каза леля Джеврийе. — Слава Богу, че я има турската армия. Ако не беше тя…

— Да, но трябва да ни допуснат и нас, жените, да служим в нея — прекъсна я леля Фериде. — Лично аз ще отида веднага.

Ася спря да превежда на Роуз и Армануш, които седяха до нея, и каза на английски през смях:

— Едната ми леля е феминистка, другата е заклета милитаристка. А се разбират прекрасно. Каква лудница!

Изведнъж угрижена, баба Гюлсюм се обърна към сина си:

— Ами ти, скъпи? Кога ще отбиеш воинския си дълг?

Въпреки че й превеждаха веднага, Роуз се затрудняваше да следи разговора, затова се извърна към мъжа си и примига.

— Ти мен не ме мисли — каза Мустафа. — Стига да платя таксата и да им покажа, че живея и работя в Америка, не съм задължен да служа целия срок. Ще ми се размине само с кратко обучение. Един месец и край…

— Но няма ли краен срок? — попита някой.

— Да, има — потвърди Мустафа. — Трябва да го направиш, преди да си навършил четирийсет и една.

— Значи трябва да се явиш тази година — отбеляза баба Гюлсюм. — Сега си на четирийсет…

Както седеше в края на масата и си лакираше ноктите с яркочервен лъскав лак, леля Зелиха вдигна глава и стрелна с поглед Мустафа.

— Каква съдбовна възраст — изсъска най-неочаквано. — На нея е умрял баща ти, а преди това неговият баща и дядо… сега си на четирийсет, братко, и сигурно те тресе страх… Толкова близо до смъртта…

Последвалата тишина беше толкова мъртвешка, че Ася трепна неволно.

— Как смееш да му говориш така? — изправи се на крака баба Гюлсюм, стиснала тавата с ориза.

— Мога да говоря каквото си искам и на когото си искам — сви рамене леля Зелиха.

— Посрамваш ме! Вън оттук, госпожичке — тросна се с нисък стоманен глас баба Гюлсюм. — Вън от къщата ми още сега.

Леля Зелиха имаше да лакира още два нокътя, но остави четката в шишенцето, изтика назад стола и излезе от стаята.

На третия ден от гостуването Мустафа остана в стаята цял ден — извини се, че бил болен. Беше вдигнал температура и тя явно го бе лишила не само от сили, но и от способността да говори, защото той бе станал прекалено мълчалив. Лицето му се беше смъкнало, устата му бе пресъхнала, очите му бяха кървясали, въпреки че нито беше пил, нито беше плакал. Часове наред лежа в леглото мълчалив и неподвижен като труп и изучава неразличимия десен от прах и мръсотия по тавана. През това време Роуз, Армануш и трите лели се разхождаха по улиците на Истанбул — най-вече около търговските центрове.

Онази вечер си легнаха по-рано от обикновено.

— Роуз, скъпа — прошепна Мустафа на жена си, докато я галеше по светлорусата коса.

Права, руса, гладка, тя винаги му вдъхваше спокойствие, забулваше го нежно като балдахин, за да го скрие от тъмнокосото му семейство и тъмното минало. Жена му лежеше до него, топла и мека.

— Роуз, скъпа. Трябва да се връщаме. Хайде утре да се качим на самолета.

— Ти да не си полудял? Още не съм се оправила от полета на идване — прозина се тя и протегна изтръпнали крайници. Беше в атлазената нощница с бродерия, която същия ден беше купила на Капалъ Чарши, и изглеждаше бледа и уморена не толкова от полета на идване, колкото от треската на пазаруването. — Защо си толкова нервен? Толкова ли е нетърпимо да прекараш няколко дни със собствените си роднини?

Тя се зави чак до брадичката и притисна под топлите завивки гърдите си до него. След това го погали по ръката, сякаш убеждаваше малко момче, и го целуна по врата леко, за да го успокои, но когато се опита да се отдръпне, Мустафа поиска още, беше зажаднял за страст.

— Всичко е наред — каза Роуз с напрегнато тяло и ускорено дишане, което обаче бързо се успокои. — Извинявай, скъпи, много съм уморена… Още пет дни и се прибираме.

След тези думи угаси лампата отстрани и й трябваха само няколко секунди, за да заспи.

Мустафа продължи да лежи в слабата светлина, вече не мислеше за желанието си и изглеждаше разочарован и напрегнат. Клепачите му бяха натежали, а той не можеше да заспи. Лежа дълго, после по едно време чу, че някой чука на вратата:

— Да?

Вратата се пооткрехна и след миг в стаята надзърна леля Бану.

— Може ли да вляза? — попита тя приглушено и колебливо.