Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Но, братко — продължи леля Фериде, която вече бе решила какво да отговори. — Как ще го видят, като гробът е два метра дълбок?

От отчаяние рунтавите вежди на мъжа се изстреляха нагоре, той обаче предпочете да не казва нищо — най-после бе усетил, че е безпредметно да спори с тези жени.

Днес сутринта леля Фериде си беше боядисала косата черна. Това беше траурната й коса. Тя решително поклати глава и допълни:

— Не се безпокойте. Можете да бъдете сигурен, че няма да го излагаме като християните по филмите.

Мъжът се смръщи при вида на неуморно движещите се очи и шарещи ръце на леля Фериде и стоя като вкаменен една цяла ужасна минута — сега вече изглеждаше не толкова подразнен, колкото отчаян, сякаш бе разбрал, че тя е най-голямата безумка, която е срещал някога. Затърси помощ с очи като на пор. След като не намери, ги плъзна към трупа, който чакаше търпеливо да решат съдбата му, и накрая отново към двете лели, но дори в този шарещ и смразяващ поглед да имаше дълбоко послание, те не успяха да разчетат значението му.

Вместо това леля Джеврийе му даде прещедър бакшиш.

И така, мъжът, умил мъртвеца, си взе бакшиша, а семейство Казанджъ — покойника.

Без да губят време, се подредиха на конвой от четири автомобила. Начело на шествието беше катафалката, сиво-зеленикава, каквито са мюсюлманските катафалки, а не черна, цвят, запазен за погребенията на малцинствата, за арменци, евреи и гърци. Ковчегът беше сложен отзад и тъй като някой трябваше да придружи мъртвеца, Ася предложи да го направи тя. Съвсем объркана, Армануш се беше вкопчила в ръката й и всички останаха с впечатлението, че двете са го предложили заедно.

— И дума да не става отпред в катафалката да седят жени — отсече шофьорът, който приличаше изумително много на мъжа, умил покойника.

Може би бяха братя и единият миеше, а другият прекарваше мъртъвците, нищо чудно да имаха и трети брат, който се трудеше на гробището и бе натоварен да ги погребва.

— Е, налага се, в семейството вече не останаха мъже — скара му се изотзад леля Зелиха с глас, толкова леден, че мъжът млъкна.

Сигурно му хрумна, че ако наистина не са останали мъже, които да придружат мъртвеца в катафалката, е за предпочитане с него да пътуват тези две момичета, а не тази страховита жена с къса пола и халка на носа.

И така, мъжът спря да роптае и не след дълго катафалката потегли тромаво.

Точно отзад беше тойотата на Роуз. Паниката й бе почти осезаема: колата ту се разклащаше, ту спираше и пъплеше сантиметър по сантиметър напред, сякаш Роуз или хълцаше неудържимо, или се страхуваше от безумното движение по улиците.

С оглед на все по-голямата й липса на самообладание беше трудно да си я представиш зад волана на ултрамаринов джип „Гранд чероки“ с пет врати и осемцилиндров двигател. Жената, която се носеше презглава по широките булеварди на Аризона, се бе превърнала в друг човек, докато шофираше по кривите задръстени улици на Истанбул. Честно казано, в момента Роуз беше напълно стъписана, изумлението и липсата на ориентация почти бяха изместили скръбта й. Някакви си седемдесет и два часа след пристигането тя имаше чувството, че е паднала през тясна дупка в космоса и се е озовала в друго измерение, в странна земя, където нищо не изглеждаше нормално и дори смъртта се бе превърнала в нещо сюрреалистично.

До нея седеше баба Гюлсюм: тя не можеше да общува с американската си снаха, която не беше виждала никога досега, но въпреки това изпитваше тревога и съжаление към нея, задето е овдовяла, макар и не толкова голяма тревога и съжаление, колкото изпитваше към себе си, задето е изгубила сина си.

Отзад седеше Маминка. Днес беше на главата с плътна кърпа, обточена по краищата с мастиленочерно. Първия ден в Истанбул Роуз бе посветила много време на опитите да разгадае основните критерии, по които някои туркини ходят забрадени, а други — не. Не след дълго обаче се беше отказала, тъй като не бе успяла да реши главоблъсканицата дори на местно равнище и дори вътре в къщата. Направо не проумяваше защо Маминка, която беше извън всякаква възраст, ходеше с кърпа на главата, а снаха й Гюлсюм — не, и защо една от лелите се разхождаше с червена забрадка, а трите й сестри — не.

Точно зад тойотата беше сребристата алфа ромео на леля Зелиха с трите й сестри, сместени вътре, и Султан Пети, свит на кълбо в кошницата в скута на леля Джеврийе и стряскащо спокоен, сякаш човешката смърт действаше успокояващо на котешката свирепост.