След като чу утвърдителен отговор, прозвучал като шум, тя прекоси стаята крадешком, като стъпваше с боси крака по дебелия килим, после спря. Червената кърпа на главата й пламтеше, сякаш озарена от тайнствена светлина, а с тъмните торбички под очите леля Бану приличаше на призрак.
— Цял ден не си слизал долу. Исках само да проверя как си — прошепна тя и се взря в Роуз, която, прегърнала възглавницата с две ръце, спеше в другия край на леглото.
— Не се чувствах добре — погледна я Мустафа и побърза да извърне очи.
— Заповядай, братко — рече Бану и му подаде купичка ашуре, украсено със зрънца нар. — Мама е приготвила огромна тенджера за тебе. — Върху угриженото й лице се появи усмивка. — Трябва да кажа, че готвачката е тя, но купичките са украсени от мен.
— О, благодаря, много си мила — изпелтечи Мустафа, усетил как го побиват ледени тръпки.
Винаги се беше страхувал от най-голямата си сестра. Направо губеше ума и дума в мига, щом усетеше изпитателния й поглед. Беше й станало навик да се взира и да разгадава другите, а самата тя си оставаше неразгадаема. Беше пълна противоположност на Роуз — прозрачността не бе сред добродетелите й. Ако изобщо можеше да бъде оприличена на нещо, това бе загадъчна книга, написана на тайнствена азбука. Колкото и да се опитваше Мустафа да разгадае намеренията й, все не можеше и не можеше да разчете какво бе изписано върху лицето й. Въпреки това се постара да изглежда благодарен, когато взе от нея купичката ашуре.
Последвалата тишина беше тягостна и непроницаема. Мустафа не помнеше да е имало някога такава жестока тишина. Сякаш притеснена от нея, Роуз се обърна насън, но не се събуди.
Много пъти в живота си Мустафа бе чувствал внезапното желание да признае пред жена си, че това, което вижда тя, не е целият той. Друг път беше доволен да се вживява в ролята на човек без минало, на човек със старателно изградено отрицание. Тази негова амнезия беше преднамерена, макар и не пресметната. От една страна, някъде в съзнанието му имаше вратичка, която не искаше и не искаше да се затвори — през нея все се промушваха спомени. От друга страна, му се искаше да извади на повърхността онова, което съзнанието му най-старателно бе зачеркнало. Тези две течения го бяха съпътствали през целия му живот. Сега се бе върнал в къщата на своето детство и докато стоеше под пронизващия поглед на най-голямата си сестра, знаеше, че едно от теченията неминуемо ще изгуби своята сила. Знаеше, че ако остане още малко тук, ще започне да си спомня. И че всеки спомен ще отприщи друг. В мига, в който Мустафа беше прекрачил дома на своето детство, магията, закриляла го през всичките тези години от собствената му памет, се бе развалила. Как и занапред да се укрива в амнезията, която сам си беше създал?
— Искам да те питам нещо — каза, задъхан като дете, което бият и което едвам си поема въздух между два удара.
Кожен колан с медна катарама. Като малък се беше гордял, че не е плакал нито веднъж, не е пролял и сълза, когато Татко вадеше кожения колан. Но макар да се бе научил да сдържа сълзите си, така и не успяваше да не изохка. Колко ненавиждаше тази въздишка. Борбата за въздух. Борбата за пространство. Борба за обич.
Мустафа помълча, сякаш за да събере мислите си.
— От доста време има нещо, което не ми дава мира…
В иначе спокойния му глас се прокрадна едва доловимият намек за страх. През пердетата проникваше лунна светлина, очертала кръгче върху дебелия персийски килим. Мустафа се вторачи в това кръгче, когато избълва въпроса:
— Къде е бащата на Ася?
Извърна се към най-голямата си сестра точно навреме, за да види гримасата й, но тя бързо си върна самообладанието.
— Когато се срещнахме с мама в Берлин, тя ми каза, че Зелиха е родила от мъж, за когото за кратко е била сгодена. Но той я бил напуснал.
— Мама те е излъгала — прекъсна го Бану. — Но не е ли все едно вече? Ася порасна, без да е виждала баща си. Не знае кой е. Семейството също — побърза да добави тя. — Освен Зелиха, разбира се.
— И ти ли не знаеш? — попита невярващо Мустафа. — Чух, че си голяма гадателка. Фериде твърди, че си подчинила на себе си зли джинове, които ти съобщават цялата необходима информация. Доколкото разбрах, при теб отвсякъде се стичат клиентки. Нима се опитваш да ме убедиш, че не знаеш нещо толкова важно? Твоите джинове нищо ли не са разкрили?
— Разкриха ми — довери му Бану. — И ми се иска да не знам онова, което знам.
Докато Мустафа осмисляше думите й, сърцето му заби по-ускорено. Вцепенен, той затвори очи. Но и със затворени очи виждаше пронизващия поглед на Бану. И още един чифт очи, които проблясваха злокобно в мрака, кухи и смразяващи. Дали беше злият джин? Ала всичко явно беше сън, защото когато отново отвори очи, Мустафа Казанджъ беше сам с жена си в стаята.
Читать дальше