Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Шермин Казанджъ гушна сина си и цели три дни успя да не мисли за брошката.

Но умът й сякаш не спираше да разсъждава, а сърцето й — да боли, без да подозира за това, на третия ден тя изтича при чекмеджето и след като стисна силно брошката в длани, усети топлината й.

Рубините са скъпоценни камъни, които се отличават с огненочервения си цвят. И все пак не е нещо необичайно да го променят, да стават все по-тъмни и тъмни отвътре, особено когато собствениците им са в опасност. Има особен вид рубин, наричан от познавачите „гълъбова кръв“ — безценен кървавочервен рубин със синкав оттенък, сякаш светлината в сърцевината му е помръкнала. Този рубин беше последният оцелял спомен от „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“.

В навечерието на третия ден Шермин Казанджъ намери кратък миг на усамотение след вечеря и се прокрадна в стаята си. В търсене на утеха каквато не можеше да й подари никой, се взря в „гълъбовата кръв“.

Чак тогава осъзна какво трябва да направи.

След една седмица, в неделя сутринта, отиде на пристанището, където брат й я чакаше с разтуптяно сърце и два билета за Америка. Вместо куфар Шермин носеше малка чанта. Беше оставила всичко, което притежава. Колкото до брошката, нея сложи в плик заедно с писмо, в което обясняваше всичко и молеше мъжа си за две неща — да даде брошката на сина им, за да има той с какво да я помни, и да й прости.

Когато самолетът кацна в Истанбул, Роуз беше изтощена. Раздвижи внимателно отеклите си крака — страхуваше се, че обувките вече няма да й станат, макар че бяха удобни, оранжеви DKNY. Недоумяваше как, за Бога, тези стюардеси издържат на висок ток през целия еднодневен полет.

За половин час Мустафа и Роуз минаха през паспортна и митническа проверка, взеха си багажа, обмениха пари и намериха фирма за коли под наем. Мустафа смяташе, че е за предпочитане да разполагат със свой автомобил, вместо да разчитат на колата на семейството. От брошурата Роуз първо избра джип „Гранд Чероки Ларедо“ 4×4, но Мустафа я посъветва да вземат нещо по-малко за задръстените улици на Истанбул. Разбраха се да е „Тойота Корола“.

Малко след това двамата излязоха от залата за пристигащи, тикайки количка, на която бяха натоварили комплект куфари. Видяха, че отвън, наредени на полукръг, чакат непознати. Най-напред съгледаха в групата Армануш, която се усмихваше и махаше с ръка, до нея беше застанала баба Гюлсюм, която се държеше за сърцето и бе на път да изгуби съзнание от вълнение. На една крачка зад нея стоеше леля Зелиха, висока и хладна, с очила с тъмнолилави стъкла.

Първите два дни в Истанбул Роуз и Мустафа прекараха в ядене. На масата отговаряха на множеството въпроси, които различни членове на семейство Казанджъ им задаваха от всички посоки: Как е животът в Америка? Наистина ли в Аризона има пустиня? Вярно ли е, че американците карат на гигантски порции нездравословна храна колкото да се включват в телевизионни конкурси за диети? По-добра ли е американската версия на „Стажантът“ от турската? И така нататък.

Последва низ от по-лични въпроси: Защо нямат деца? Защо не са идвали досега в Истанбул? Защо не останат по-дълго? ЗАЩО?

Въпросите се отразиха на семейството по коренно различен начин. Роуз като че ли нямаше нищо против да я подлагат на разпит. Ако не друго, се радваше, че е под светлината на прожекторите. Мустафа обаче все повече се затваряше в мълчание и сякаш се смаляваше. Говореше малко, почти през цялото време четеше турски вестници, и консервативни, и прогресивни, сякаш се опитваше да навакса и да научи възможно най-много за страната, която е напуснал. От време на време задаваше въпроси за един или друг политик и на тях отговаряше, който може. Макар че открай време обичаше да чете вестници, Мустафа не беше проявявал никога такъв интерес към политиката.

— Както гледам, тази консервативна партия губи влияние. Има ли вероятност да спечели предстоящите избори?

— Мошеници! Банда лъжци! — изръмжа баба Гюлсюм, вместо да отговори. Върху скута й имаше тава с купчинка суров ориз, който, преди да сготви, тя преглеждаше за люспи и камъчета. — Знаят само да дават обещания на народа и веднага щом ги изберат, забравят какво са говорили.

Както държеше вестника, Мустафа я погледна над него от креслото при прозореца.

— А опозиционната партия? Социалдемократите?

— Същата песен на друг глас! — прозвуча отговорът. — Всички са банда лъжци. Всички политици са продажни.