Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Левон Казанджъ.

Служителят намести на носа си очилата за четене и за пръв път погледна Ръза Селим Казанджъ.

— Казанджъ наистина е хубава фамилия, но що за мюсюлманско име е това Левон?

— Името не е мюсюлманско, така се казваше един добър човек — отвърна напрегнато Ръза Селим Казанджъ.

— Драги ми господине — служителят леко повиши глас — явно си придаваше важности и го знаеше. — Знам, че Казанджъ е влиятелно семейство. Име като Левон няма да ви се отрази добре. Ако запишем момчето ви така, в бъдеще то може да има неприятности. Всички ще го мислят за християнин, нищо, че е стопроцентов мюсюлманин… Или греша? Не е ли мюсюлманин?

— Мюсюлманин е, как да не е — поправи го веднага Ръза Селим. — Елхамдюлилях! 57 57 „Хвала на Аллах“ (турски) — Б.ред.

За стотна от секундата му хрумна да сподели с чиновника, че майката на момчето е осиротяла арменка, приела исляма, и че това ще й е като награда, но нещо му подсказа да не го разгласява.

— В такъв случай, при цялото уважение към добрия човек, на когото искате да назовете детето, нека направим малка промяна. Да впишем име, което, да звучи като Левон, както желаете, но да е мюсюлманско. Какво ще кажете за Левент? — добави после чиновникът добродушно, прекалено добродушно за онова, което щеше да заяви: — Опасявам се, че в противен случай ще се наложи да откажа да го впиша.

Така и го вписаха: Левент Казанджъ, момче, родено върху още пушещите пепелища на миналото, момче, за което никой не знаеше, че навремето баща му е искал да му даде името Левон, момче, което един прекрасен ден щеше да бъде изоставено от майка си и да расте мрачно и огорчено, момче, което щеше да стане ужасен баща за собствените си деца…

Ако не беше брошката с форма на нар, дали Шермин Казанджъ изобщо щеше да изпита необходимостта да остави мъжа и сина си? Трудно е да се каже. С тях беше създала семейство и бе започнала нов живот само с една посока, в която да върви. За да има бъдеще, трябваше да стане жена без минало. Самоличността й като дете вече не беше нищо повече от откъслечни спомени, наподобяващи трошици, които е оставила, за да ги изкълве някоя птица, нали самата тя няма да може никога вече да се върне по същия път у дома. Но макар че накрая се стопиха и най-свидните й спомени от детството, брошката остана — ярко врязана в паметта й. И след години, когато на прага й щеше да дойде един мъж от Америка, именно тази брошка щеше да й помогне да разпознае в непознатия родния си брат.

Ервант Стамбулян се появи на прага й с бляскави тъмни очи под черни гъсти вежди, с остър нос и рунтави чак до брадичката мустаци, с които сякаш се усмихваше дори когато беше тъжен. С разтреперан глас той затърси думите, за да оповести кой е и после да й каже къде на турски, къде на арменски, че е дошъл чак от Америка, за да я намери. Колкото и да му се искаше да прегърне сестра си още там и тогава, знаеше, че сега тя е семейна мюсюлманка. Продължи да стои на прага. Около тях истанбулският бриз рисуваше кръгове и за един миг те сякаш бяха изтеглени извън времето.

В края на краткия им разговор Ервант Стамбулян даде на Шермин Казанджъ две неща — златната брошка с форма на нар и време да помисли.

Стъписана и замаяна, тя затвори вратата и зачака да осмисли случилото се. На пода до нея Левент пълзеше и дърдореше с въодушевление.

Шермин Казанджъ отиде бързо в стаята си и скри брошката в едно от чекмеджетата на гардероба. Върна се и завари невръстното си дете да се смее — тъкмо бе успяло да се изправи. Стоя така цяла секунда, направи крачка, после още една и тупна назад по дупе, а в очите му проблесна радостният страх на прохождането. Най-неочаквано момченцето грейна в беззъба усмивка и възкликна:

— Ма-ма!

В цялата къща светна рядко, почти призрачно сияние, когато Шермин Казанджъ се отскубна от унеса си и повтори:

— Ма-ма!

Това беше втората дума, излязла от устата на Левент, който известно време беше опитвал с „та-та“ и накрая, преди ден, беше изрекъл „Ba-ba“. Чак сега Шермин Казанджъ си даде сметка, че синът й е казал думата татко на турски, а думата мама на арменски. Тя не само бе принудена да забрави езика, който преди й беше толкова скъп, но сега бе длъжна да научи на същото и сина си. Замислена и озадачена, погледна невръстното дете. Не поиска да поправи „мама“, като замени думата с турското й съответствие. На повърхността избиха далечните, но все още ярки профили на предците й. Новото име, вяра, народност, семейство и самоличност, които беше получила, не бяха успели да надделеят над истинското й Аз. Брошката с форма на нар нашепваше името й, и то беше на арменски.