Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Не се притеснявай, пиленце — усмихнал се нарът и отърсил снега по клоните си. — Приказката, която ще ти разкажа, е с щастлив край.

Стиснал устни, Ованес Стамбулян мислеше трескаво и вихрушката на писането го погълна. С всеки нов ред, добавен към последната приказка в детската книжка, го връхлитаха поуки, трупани от поколения наред, някои обезсърчителни, други повдигащи духа, но всички дошли от различно време, време без начало и край. Детските приказки бяха най-старите на света и в тях чрез думите говореха призраците на отдавна отминали поколения. Желанието на Ованес Стамбулян да довърши книгата беше толкова инстинктивно и приковаващо, че бе неустоимо. Откакто беше започнал да я пише, светът бе мрачно място и сега Ованес Стамбулян трябваше да я довърши, без да губи и миг, сякаш от това зависеше земята да стане по-малко покъртителна.

— Добре тогава — изгукал Малкия Изгубен Гълъб. — Разкажи ми приказката за Малкия Изгубен Гълъб. Но те предупреждавам, чуя ли нещо тъжно, разпервам криле и отлитам.

След като Ованес Стамбулян бе отведен от войниците, дни наред никой в семейството не намираше сили да отиде в кабинета му. Влизаха и излизаха във всички други стаи, но не и в тази, и държаха вратата затворена, сякаш той и досега беше вътре и работеше ден и нощ. Но отчаянието, просмукало се в къщата, бе станало прекалено силно и осезаемо, за да се преструват, че животът може да продължи както преди. Не след дълго Армануш реши, че за всички ще бъде по-добре да отидат за известно време в Сивас, при майка й и баща й. Чак след това решение влязоха в стаята на Ованес Стамбулян и намериха ръкописа на „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“, който чакаше да бъде довършен. Там, сред листовете, намериха и брошката с форма на нар.

Шушан Стамбулян видя за пръв път брошката там, върху ореховото писалище, принадлежало на баща й. Всички други подробности от онзи зловещ ден се заличиха, но не и тази брошка. Може би е била омагьосана от блещукането на рубините или пък в онзи ден, след като бе видяла как светът наоколо се разпада, брошката с форма на нар е била единственото, което могла да запомни. Каквато и да беше причината, така и не я забрави. Не я забрави, когато се свлече полумъртва на пътя за Халеб и бе зарязана там, не я забрави, когато майката туркиня и дъщеря й я намериха и я отведоха в дома си, за да я излекуват, когато бандитите я пренесоха в сиропиталището, когато престана да бъде Шушан Стамбулян и се превърна в Шермин 626, когато след години Ръза Селим Казанджъ я откри случайно в сиропиталището и след като разбра, че е племенница на покойния майстор Левон, реши да я вземе за жена, не я забрави на другия ден, когато стана Шермин Казанджъ, а после установи, че е бременна и ще става майка, сякаш самата тя не беше още дете.

Акушерката — черкезка, позна, че детето ще бъде момче, месеци преди раждането му, като огледа каква е формата на корема й и попита какво й се яде. Крем брюле от скъпи сладкарници, щрудел от хлебарницата на руснаците белогвардейци, избягали от Русия, домашна баклава, бонбони и всевъзможни сладкиши… По време на бременността на Шермин Казанджъ нито веднъж не й се прияде кисело или солено, каквото обичаха жените, чакащи момиче.

Детето наистина се оказа момче, момче, родено в дни на изпитания.

— Дано Аллах благослови сина ми с живот, по-дълъг, отколкото на другите мъже в рода — каза Ръза Селим Казанджъ, след като акушерката му подаде новороденото. Той го целуна по дясното ухо и оповести какво име ще носи оттук нататък: — Ще се казваш Левон.

Към този избор го тласна не само желанието да почете майстора, от когото бе усвоил изкуството на казанджийството. С името Левон той се надяваше да се отплати на жена си, задето е приела исляма.

И така, избра името „Левон“ и като благочестив мюсюлманин го повтори три пъти:

— Левон! Левон! Левон!

През това време Шермин Казанджъ мълчеше като изваден от мястото си камък. Не мина много време, и тройното ехо се върна при тях във вид на въпрос:

— Левон ли? Че какво мюсюлманско име е това? Мюсюлманско момче не може да бъде наречено с такова име! — викна високо акушерката.

— Нашето ще бъде наречено така! — отсече пресипнало в отговор Селим Казанджъ, защита, която щеше да повтаря всеки път. — Вече съм решил! Ще се казва Левон!

Но омекна, когато стана време да регистрира новороденото в общината.

— Как се казва момчето? — попита високият, слаб и нервен на вид чиновник, без да вдига глава от огромната подвързана със сукно тетрадка с кафеникаво гръбче.