Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Изплъзна се на плесницата, но с това само вбеси Мустафа. При втория опит бузата й пламна. Затова Зелиха също го удари по бузата — точно толкова силно.

След минута двамата ожесточено се боричкаха на леглото като деца, с тази разлика, че като малки не се бяха били никога. Татко никога не беше одобрявал караниците. За няколко мига Зелиха се почувства победителка — беше го ударила наистина силно — или поне си мислеше така. Беше висока мускулеста жена и не бе свикнала да се чувства крехка. Стисна длани във въздуха като шампион на ринга — все едно поздравява невидима публика, зарадвана от победата:

— Така ти се пада!

Точно тогава Мустафа изви ръката й зад гърба й и легна върху нея. Този път всичко беше различно. Той беше различен. С едната ръка я стисна за гърдите, а с другата й вдигна полата.

Най-първото нещо, което изпита Зелиха, бе вцепенение, после — отново вцепенение. Усещането за позор бе толкова пърлещо, че вътре в нея нямаше място за други чувства. В миг тя бе омаломощена, почти смразена по някакъв свенлив начин, начин, който разкриваше възпитанието й — смущението, че я виждат само по бельо, надделяваше над всичко останало.

После обаче — внезапно — в нея се надигна паника, заличила унижението. Зелиха се опита да го спре с едната ръка, а с другата се помъчи да си смъкне полата, той обаче почти веднага я вдигна отново. Тя се бореше, бореше се и той, тя го удари, той я удари още по-силно, захапа го, той стовари юмрук на лицето й — един-единствен удар. Тя чу как някой изкрещява: „Спри!“, с все сила, пискливо и нечовешки, като животно в кланица. Не позна собствения си глас, както не позна и собственото си тяло, сякаш то беше чужда територия, когато той проникна в него.

Това бе мигът, в който забеляза балона KODAK в ясното небе.

Затвори очи, като че ли това беше детска игра и щом тя не вижда, няма да я видят и нея. Сега вече имаше само звуци, звуци и миризми. Дишането на Мустафа стана по-тежко, той стисна с длани гърдата и врата й. Зелиха се уплаши, че ще я удуши, но след малко пръстите му се разхлабиха и движението спря. Мустафа издаде ранен звук, после се свлече върху Зелиха и притисна до нея гърди. Тя чу как бие сърцето му. Но не чу своето. Имаше чувството, че животът е източен от нея.

Отвори очи чак след като той се отпусна и омекна вътре в нея. Когато се изправи, Мустафа едва се държеше на краката си. Прекоси със залитане стаята и задъхан, се подпря на вратата. Пое си дълбоко въздух и усети две миризми — пот и розова вода. Постоя малко там с гръб към сестра си, докато намери сили да се раздвижи отново и да избяга от стаята.

Още щом излезе в коридора, чу, че входната врата се отваря — семейството се беше прибрало. Отиде бързо в банята, заключи се вътре, пусна душа, но вместо да застане под него, се свлече на колене и повърна.

— Ехо! Къде сте всички? — чу се от предната стая гласът на Бану. — Има ли някой вкъщи?

Зелиха се изправи и се постара да приглади дрехите си. Всичко се бе случило толкова бързо, може би щеше да успее да си втълпи, че не се е случило нищо. Лицето, което видя в огледалото обаче, разкриваше друга история. Там, в рамката на отражението й, лявото й око изглеждаше отекло, с морав полумесец отдолу. След като видя окото си, първото, което Зелиха изпита, беше вина заради обичайния си скептицизъм. През всичките тези години се беше подсмихвала, като видеше някой с насинено око в тъпите екшън филми — не вярваше, че човешкото око може да се подуе и да посинее така от един-единствен удар.

Лицето й да, но тялото и не е пострадало — заключи тя. Пипна се — да провери дали все още чувства нещо. Как така усещаше допира на пръстите си, но нищо друго? Нима тялото й нямаше да разбере, че е наранена и тъжна? Нима самата тя нямаше да разбере?

На вратата й се почука и Бану надзърна, без да чака отговор. Понечи да каже нещо, но само отвори и затвори безмълвно уста и застинала, се втренчи в по-малката си сестра.

— Какво ти е на лицето? — попита разтревожена.

Зелиха знаеше, че ако има подходящ момент да разкрие това, той е сега. Можеше или да каже сега, или да скрие завинаги.

— Не е чак толкова страшно, колкото изглежда — отвърна бавно, мигът беше отминал и изборът беше направен. — Излязох да се поразходя и насред улицата видях как някакъв скъсва от бой жена си. Опитах се да спася клетницата от мъжа й, но накрая набиха мен.

Повярваха й. Това бе нещо, което Зелиха би направила, нещо, което можеше да се случи само на нея, ако изобщо се случваше на някого.