Зелиха страдаше не толкова от непрекъснатото хокане на баща им и от редовното нашляпване, колкото от тези проверки преди вечеря. Причиняваше й болка, че трябва да чака там, при масата, за да бъде огледана, сякаш всяка грешна стъпка, която е направила през деня, бе изписана върху челото й с мастило, видимо само за баща й.
„Толкова ли не можете да се държите като хората?“ — питаше Левент Казанджъ всеки път, щом разчетеше върху челото на някое от децата си, че е направило беля, и решаваше да накаже заради нея всичките.
Беше почти невъзможно да свържеш този Левент Казанджъ с човека, в който той се преобразяваше веднага щом излезеше от къщата. Който и да го срещнеше извън конака, го възприемаше като самото въплъщение на надеждността, внимателното отношение, духа на сплотеност и праведност, като човек, за какъвто някой ден мечтаеха да се омъжат всички най-близки приятелки на дъщерите му. Вкъщи обаче добротата му беше запазена единствено за чуждите хора. Точно толкова естествено както си изуваше обувките и си слагаше пантофите веднага щом се прибереше, той се преобразяваше от любезен чиновник в авторитарен баща. Веднъж Маминка беше казала, че е толкова строг с децата си, защото самият той бил страдал като малък, бил изоставен от собствената си майка.
Понякога Зелиха неволно си мислеше, че е хубаво, че баща й е починал рано, като всички останали мъже в рода. Властен човек като Левент Казанджъ вероятно нямаше да се радва на щастлива старост, когато вече немощен и болен е щял да зависи от милостта на децата си.
Зелиха знаеше, че ако отиде на гроба на баща си, ще поиска да си поговори с него, а почне ли да говори, ще се разплаче, ще се пукне като чаена чаша от уроки. Самата мисъл да плаче пред други я отблъскваше. Наскоро си беше обещала, че никога няма да се превърне в една от онези ревливи жени и че ако й се доплаче, ще го прави насаме. Затова в онзи ден без дъжд отпреди двайсет години беше предпочела да си остане у дома.
Излежаваше се, разглеждаше списания и си мечтаеше. До леглото беше оставила самобръсначка, с която си бръснеше краката, и шишенце розова вода — да успокои с нея кожата. Ако я видеше, майка й щеше страшно да се ядоса. Майка смяташе, че жените трябва да махат космите по тялото си с восък, а не да се бръснат. Бръсненето беше само за мъжете. Кола маската беше колективен женски ритуал. Два пъти на месец всички жени в семейство Казанджъ се събираха във всекидневната да си правят кола маска на краката. Първо разтопяваха на печката буца восък, който миришеше на бонбони. После всички сядаха на килима и като дърдореха, си слагаха по краката горещата лепкава маса. Щом восъкът се втвърдеше, го смъкваха. Понякога ходеха всички вкупом в местния хамам и там си правеха кола маска върху огромната мраморна плоча под парата. Зелиха мразеше хамама, това изцяло женско пространство, точно както мразеше и ритуала на кола маската. Предпочиташе да се бръсне със самобръсначка, ставаше бързо, лесно и насаме.
Тя проточи крака от леглото и мимоходом се погледна в огледалото. Сипа в дланта си още от лосиона и докато го втриваше бавно в кожата си, изучаваше най-старателно, с възхищение тялото си. Знаеше, че е красива, и не се опитваше да го крие. Майка й твърдеше, че красивите жени трябвало да бъдат два пъти по-скромни и внимателни с мъжете. Според Зелиха подобни твърдения не бяха нищо друго освен празни приказки на жена, която никога не е била красива.
Зелиха прекоси лениво стаята и пусна касета. Беше албум на една от любимите й турски певици, транссексуална и с божествен глас. Певицата беше започнала кариерата си като мъж, изпълнявал ролята на героя в мелодраматични филми, а накрая се беше подложила на операция за смяна на пола. Обличаше се само в крещящи костюми, към които добавяше лъскави аксесоари и купища накити — нещо, което би направила и Зелиха, стига да имаше толкова много пари. Зелиха я обожаваше и имаше всичките й албуми. Беше време певицата да пусне нов, но наскоро беше забранена от военните, които въпреки държавния преврат отпреди три години още управляваха негласно страната. Зелиха имаше своя теория за това защо генералите са против транссексуална певица на сцената.
— Защото в нейно присъствие се чувстват застрашени — намигна тя на Паша Трети, който се беше свил на леглото като тежка възглавничка от чистобяла козина и я наблюдаваше с присвити бляскавозелени очи. — Гласът й е небесен, облеклото й привлича погледите и съм сигурна, генералите се притесняват, че ако тя се появи по телевизията, вече никой няма да ги слуша с тия пресипнали гласове и жабешкозелени униформи. Представяш ли си? Какво би могло да бъде по-страшно от военен преврат? Военен преврат, който си остава незабелязан от никого!
Читать дальше