— Армануш знае ли приказката за ашурето? — каза усмихната леля Бану, но не толкова като въпрос, а като увод към разказа.
Докато двете млади жени се трудеха заедно, докато отваряха наровете и ръсеха с канела и нарязани на ивички бадеми десетките купички с ашуре, наредени върху шкафчето, леля Бану започна да разправя:
— Имало едно време една земя не много далеч оттук и в нея хората били свърнали от правия път, а времената били тежки. Аллах гледал, гледал нечестивците и накрая пратил вестоносец — Ной, да ги вкара в пътя и да им даде възможност да се покаят. Но щом Ной отворил уста, за да проповядва правдата, никой не пожелал да го слуша и думите му били прекъснати с проклятия. Наричали го какъв ли не: луд, побъркан, откачен…
Ася погледна развеселена леля си, понеже знаеше как да я размекне.
— Но той бил предаден най-вече от жена си, която го погубила, нали, лельо? Жената на Ной се вляла в редиците на езичниците.
— Наистина се вляла, не жена, а змия в тревата! — потвърди леля Бану — разкъсваше се дали да разкаже религиозната история, както подобава, или да я изпъстри със свои забележки.
— Цели осемстотин години Ной се мъчил всякак да убеди жена си и народа си… И не ме питайте защо му е трябвало толкова много време — посъветва леля Бану. — Времето е капка в океана и няма как да премериш едната капка с друга и да провериш коя е по-голяма и коя — по-малка. И така, молил се Ной цели осемстотин години за народа си и се опитвал да го върне в правия път. Един ден Бог му пратил ангел Гавриил. „Направи си ковчег — прошепнал ангелът — и вкарай в него от всички видове по две…“
Докато превеждаше разказ, който не се нуждаеше от превод, Ася сниши малко глас, защото предстоеше частта, която й харесваше най-малко.
— Накрая в Ноевия ковчег били събрани праведни от всички вери — продължи леля Бану. — Там бил Давид, там били и Мойсей, Соломон, Иисус и мир на праха му, Мохамед. Така подготвени, те се качили и зачакали. Скоро започнал потопът. Аллах заповядал: „О, небеса! Вече е време! Нека водата ви се излее. Не се сдържайте повече. Пратете им водата и гнева си!“. После заповядал на земята: „О, земьо, задръж водата, не я попивай“. Водата се покачила толкова бързо, че никой извън ковчега нямало да оцелее.
Тук вече гласът на преводачката се извиси, защото това бе любимата й част. Ася обичаше да си представя как потопът отнася села и цивилизации, а заедно с тях и всички нежелани спомени от миналото.
— Дни наред те плавали и плавали, а накъдето и да се обърнели, имало само вода. Не след дълго храната станала оскъдна. Нямало достатъчно, за да си приготвят ядене. Затова Ной наредил: „Донесете кой каквото има“. Речено-сторено: зверове и човеци, насекоми и птици, хора с различна вяра донесли малкото, което им се намирало. Сготвили заедно всички продукти и така се получила голяма тенджера ашуре. — Леля Бану се усмихна гордо на тенджерата върху печката, сякаш е същата, както в преданието. — Такава е историята на този десерт.
Според леля Бану всички важни събития в световната история се били случили в деня на ашурето. На този ден Аллах приел покаянието на Адам. Юнус бил пуснат от делфина, който го бил погълнал, Руми срещнал Шамс, Иисус се възнесъл на небето, а Мойсей получил Десетте Божии заповеди.
— Помоли Армануш да ни каже коя е най-важната дата на арменците — рече леля Бану с мисълта, че по всяка вероятност е същата.
Армануш отговори веднага след като й преведоха въпроса:
— Геноцидът.
— Май не се вписва в модела ти — усмихна се Ася на леля си, като пропусна превода.
Точно тогава в кухнята се появи леля Зелиха, въоръжена с дамската си чанта.
— И така, пътниците за летището, време е да тръгваме!
— И аз идвам с вас — възкликна Ася и пусна черпака върху шкафчето.
— Вече го обсъдихме — отвърна безразлично леля Зелиха.
Не беше в неин стил. В гласа й се бе просмукала дрезгава плашеща нотка, сякаш с устата й говореше друг.
— Ти, госпожичке, ще си останеш вкъщи — постанови непознатата.
Ася се разстрои най-вече от това, че не може да разчете изражението на леля Зелиха. Явно беше направила нещо, с което да ядоса майка си, а нямаше представа какво, освен, разбира се, ако не я беше подразнила със самото си съществуване.
— Сега пък какво съм направила? — отчаяно вдигна ръце тя, след като леля Зелиха и Армануш излязоха.
— Нищо, скъпа, тя те обича много — промърмори леля Бану. — Стой с мен и с джиновете. Щом приключим с украсата на ашурето, отиваме на пазар.
Читать дальше