Но на Ася не й се ходеше на пазар. Тя грабна с въздишка шепа зрънца от нар, с които да поръси оставените отстрани неукрасени купички. Разпредели ги равномерно, сякаш оставяше след себе си следа, по която да се прибере дете от приказките. Хрумна й, че в друг живот зрънцата нар може би са били мънички безценни рубини.
— Лельо — извърна се тя към най-възрастната си леля. — Какво стана със златната ти брошка? Онази с формата на нар, нали се сещаш? Къде е?
Леля Бану пребледня, от лявото й рамо Господин Горчивия бе прошушнал тихо на ухото й: Кога си спомняме нещата, които си спомняме? Защо задаваме въпросите, които задаваме?
* * *
Ноевият потоп, колкото и ужасяващ да е бил, започнал нежно, нечуто, с няколко капчици дъжд. Единични капки, предвещаващи бедствие — знак, който никой не е забелязал. По небето се струпали тъмни, мрачни облаци, сиви и тежки, сякаш заредени с лети куршуми, напълнени с уроки. Всяка дупка във всеки облак била немигащо небесно око, проляло сълза за всеки грях, извършен някога на земята.
Но денят, в който леля Зелиха беше изнасилена, не бе дъждовен ден. Всъщност по ясното синьо небе нямаше и едно-единствено облаче. Дълги години тя щеше да помни небето в онзи прокобен ден не защото е извърнала очи нагоре, за да се моли на Аллах или да търси помощ от Него, а защото по време на борбата имаше миг, когато главата й бе увиснала от леглото, вече не можеше да помръдне под тежестта му, не можеше повече да му се съпротивлява и погледна неволно небето колкото да види как из него бавно се носи рекламен балон. Беше оранжево-черен и отгоре с огромни букви пишеше KODAK.
Зелиха потрепери — представи си грамаден фотоапарат, който снима всичко, случващо се в този миг тук долу, на земята. Фотоапарат „Полароид“, който щраква снимка на изнасилване в стая в конак в Истанбул.
До късно сутринта тя беше сама в стаята си и се наслаждаваше на усамотението, нещо рядко в тяхната къща. Докато беше жив, баща й не позволяваше никой да затваря вратите на стаите. Усамотяването означаваше съмнителни дела, всичко трябваше да се вижда, да бъде на открито. Единственото място, където човек можеше да се заключи, беше банята, но и там, ако се забавиш, някой идваше да чука на вратата. Едва след смъртта на баща си Зелиха можеше да затвори вратата и да остане насаме със себе си. И майка й, и сестрите й не искаха и да чуят, че изпитва нужда да се откъсне от света. От време на време Зелиха си представяше колко хубаво ще бъде да се изнесе оттук и да си има свой дом.
Рано онази сутрин жените от семейство Казанджъ бяха отишли на гроба на Левент Казанджъ, но Зелиха се бе извинила. Не й се ходеше на гробищата с цялото семейство. Предпочиташе да отиде сама, да седне на прашната земя и да зададе на баща си няколко въпроса, които приживе той беше оставил без отговор. Защо е трябвало да бъде толкова строг към собствената си кръв и плът, защо не я е обичал? Ето какво искаше да разбере Зелиха. Освен това искаше да го пита дали има представа, че призракът му ги преследва и досега — и до ден-днешен се случваше неволно да снишат глас от страх да не притеснят със своето присъствие баща си. Левент Казанджъ не обичаше шума, особено детската врява. Съвсем невръстни им се налагаше да шептят. Да си дете в семейство Казанджъ, означаваше най-вече и преди всичко да научиш какво означава тати . Но тати не като баща, а като ТАТИ — Търпи Ако Трябва да Извикаш. Принципът ТАТИ беше прилаган към всеки миг от живота им. Ако някое от децата се препънеше например и се наранеше до стаята на баща им, то се сдържаше да не се разплаче, затисваше силно раната с длан, слизаше на пръсти в кухнята или градината, уверяваше се, че е достатъчно далеч, за да не го чуят, и чак тогава, чак там се разридаваше от болка. Зад всичко това стоеше примамливата, но така и несбъдната надежда: че ако слушаш, Татко няма да се ядоса.
Всяка вечер, прибереше ли се баща им от работа, децата се събираха преди вечеря при масата и чакаха да бъдат проверени. Баща им никога не ги питаше направо дали са слушали през деня. Вместо това ги строяваше като малък полк и се взираше с различна продължителност в лицата им: Бану (по-уплашена за сестрите и брат си, отколкото за самата себе си, нали бе най-голяма и се опитваше да ги закриля), Джеврийе (прехапала устни, за да не се разплаче), Фериде (с притеснено шарещи очи), Мустафа — единственият син (който се надяваше да се измъкне от тази окаяна група, понеже вярваше, че е любимец на баща си) и най-малката, Зелиха (със сърце, в което се надигаше едва доловима горчилка). Чакаха Татко да си дояде супата, а после да ги покани един по един… а понякога, ако извадеха късмет, и всички наведнъж — да седнат на масата.
Читать дальше