Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Леля Зелиха отвори нефритенозелените си очи и подсмръкна. Лукът беше подействал.

— Чудесно! — кимна леля Бану. — Хайде, идвайте всички, трябва да отидем във всекидневната. Гостите сигурно се чудят къде са домакините и защо са зарязали мъртвеца сам!

Това каза сестрата, която навремето си беше играла на майка с леля Зелиха: беше й пяла приспивни песни, които донякъде си бе съчинила сама, беше я хранила с курабийки върху кашони, превърнати във въображаеми маси, беше й разказвала приказки, в края на които красавицата винаги ставаше жена на принца, беше я гушкала и гъделичкала, сестрата, която я бе разсмивала както никой друг.

— Добре! — съгласи се леля Зелиха. — Да вървим тогава!

И така, отидоха във всекидневната, отпред вървяха четирите лели, Армануш и Ася ги следваха отзад. Влязоха в такт в стаята, пълна с гости, в стаята, където беше трупът.

Върху възглавница на пода в ъгъла, с шал върху русата глава, подпухнали от плач очи и пълничко тяло притиснато в непознатите седеше Роуз. Тя веднага махна с ръка на Армануш — да отиде при нея.

— Къде беше, Ейми? — попита, но още недочакала отговора, я притисна с друг въпрос: — Нямам представа какво става тук. Можеш ли да разбереш какво смятат да правят с тялото? Кога възнамеряват да го погребат?

Тъй като не знаеше отговора на почти никой въпрос, Армануш се приближи още малко до майка си и я хвана за ръка.

— Сигурна съм, че знаят какво правят, мамо.

— Но аз съм му же-на — запъна се Роуз на последната дума, сякаш бе започнала да се съмнява в това.

Бяха го положили на дивана. Ръцете му, с преплетени палци, бяха поставени върху гърдите, където лежеше и тежко стоманено острие — да не се издува трупът. Върху клепачите бяха оставени две големи потъмнели сребърни монети — да не се отварят. В устата бяха налели няколко лъжици вода от свещената Мека. В медната чинийка до главата горяха парченца тамян от сандалово дърво. Макар че нямаше отворени, нямаше дори леко открехнати прозорци, димът се издигаше през няколко минути, сякаш разнасян от неуловим ветрец, който е проникнал някъде между стените. Усилеше ли се, пушекът се гънеше на змийчета около дивана и накрая се разсейваше на рехава сивкава струя. Но от време на време следваше строго определена линия и се спускаше на кръгове с други кръгове вътре все по-близо до трупа — точно като птица мародерка, устремила се към плячката на земята. Тръпчива и остра, миризмата на сандалово дърво стана толкова силна, че всички се просълзиха. Повечето нямаха нищо против — така и така плачеха.

В ъгъла се беше свил недъгав имам. Той поклащаше тялото си от кръста нагоре, напълно погълнат от Корана, който четеше на глас. В декламацията му имаше ритъм, такт, който се ускоряваше все повече и повече, после най-неочаквано замря. Армануш се опитваше да не забелязва рязкото несъответствие между дребното тяло на имама и пълните жени наоколо. Опитваше се и да не гледа празното място там, където би трябвало да са пръстите на мъжа. И на двете ръце той беше само с пръст и половина. Нямаше как Армануш да не се запита какво се е случило. Дали имамът се е родил така, или пръстите му са били отрязани? При всички положения именно заради незавършеността на тялото му всички тези жени се чувстваха толкова спокойно до него. В несъвършенството бе заложен ключът за съвършенството на имама, в липсата на цялост се криеше тайната на неговата святост. Той беше погранична душа и като всички погранични души около него витаеше нещо зловещо. Беше мъж, но същевременно и светец, затова бе невъзможно да го възприемаш като мъж. Беше светец, но същевременно недъгав, затова бе невъзможно да не забележиш, че е тленен. На сакатия имам не му трябваха пръсти да разлиства наум Свещения Коран. Носеше го целия, до последния стих, в паметта си.

В края на стиховете, каквито се четат в такива случаи, имамът замълча за стотна от секундата, за да усети вкуса, останал в устата му от всичките свещени думи. Сетне продължи с декламацията. Точно този плавен ритъм докосваше сърцата на покрусените жени — никоя от тях не разбираше и дума арабски. Дори след като не издържаха и се разридаха, жените внимаваха да не плачат много високо, за да не заглушат гласа на имама. Но и не хлипаха много тихо, понеже нито за миг не забравяха, че мястото, където са се струпали, е олюеви 58 58 Дом на мъртвец (турски). — Б.пр. .

До имама, на второто най-челно място, седеше Маминка с дребно тяло, което приличаше на суха слива, оставена на слънцето — спаружена и сбръчкана. Който дойдеше, й целуваше ръка и й изказваше съболезнованията си, но беше трудно да се определи дали тя ги чува. Маминка обикновено само оглеждаше хората, целунали й ръка. Но се случваше и да отговори на една или друга гостенка с порой от въпроси: