Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Ти коя си, скъпа? — питаше роднини или дългогодишни приятели. — Къде беше през цялото време? Няма да ходиш никъде, немирнице такава! — караше се на напълно непознати.

А после, между забележителното мълчание и забележките, с които караше всички да замълчат, тя се отнасяше и току примигваше уплашено, а върху лицето й се изписваше пълно неведение. В такива мигове Маминка недоумяваше какво търсят във всекидневната им всички тези хора и защо плачат толкова много.

Диванът беше застинал, жените бяха в постоянно движение. Диванът беше бял, жените бяха главно в черно. Диванът беше безмълвен, жените бяха гласовити, сякаш за да останат живи, трябваше да правят точно обратното на мъртвите. След малко всички наскачаха на крака и сведоха глави смирено. С лица, върху които се бяха изписали скръб и преклонение, но и сълзливост, те загледаха как недъгавият имам излиза от стаята. Леля Бану отиде да го изпрати и вече навън му целуна ръцете, благодари му много пъти, а после му даде бакшиш.

Веднага щом имамът си тръгна, въздухът беше разцепен от пронизителен писък. Нададе го възпълна жена, която дотогава не беше виждал никой. Викът й се извиси на оглушителни децибели и за нищо време лицето й почервеня до мораво, гласът й пресипна и цялото й тяло се разтресе. Толкова окаяно беше състоянието й и толкова осезаема — болката, че другите я загледаха със страхопочитание. Жената беше оплаквачка, плащаха й предварително да ходи и да плаче в дома на покойника, да поридае за хора, които изобщо не беше виждала. Хлиповете й бяха така сърцераздирателни, че и другите жени се поддадоха.

И така, Армануш Чакмакчян се озова сред гмеж покрусени непознати (в този миг тя не можеше да познае дори майка си) и загледа как вихрушката от жени се върти и се разделя. В пълно съзвучие, без да се суетят, гостите си разменяха местата с новодошлите. Като птици от ято кацаха по фотьойлите, канапето и възглавниците върху пода, наслагани толкова близко, че раменете им се опираха. Посрещаха безмълвно и плачеха оглушително — всичките тези жени, които можеха да са толкова тихи сами, и толкова шумни, когато скърбят заедно. Сега вече Армануш беше разбрала някои от правилата в обреда на бдението: така например, в къщата вече не се готвеше. Вместо това всеки от гостите пристигаше с поднос храна и кухнята беше задръстена с тенджери и тигани. Никъде не се виждаха сол, месо, алкохол, не се долавяха вкусните миризми на печива. Точно както миризмите, и звуците бяха подчинени на правила. Не беше разрешено да слушаш музика, да пускаш телевизор и радио. Армануш се сети за Джони Кеш и затърси с поглед Ася.

Видя я да седи на канапето с няколко съседки: беше вдигнала високо глава, подръпваше разсеяно една от къдриците си и гледаше мъртвото тяло. Точно когато понечи да тръгне към нея, Армануш забеляза, че леля Зелиха сяда до дъщеря си и с непроницаемо лице й казва нещо на ухото.

И така, мъртвото тяло лежеше на дивана.

Ася седеше притихнала сред няколко жени, които не спираха да вият и да хлипат, и пребледняваше все повече.

— Не ти вярвам — каза, без да поглежда майка си.

— Не е нужно да ми вярваш — промълви леля Зелиха. — Но накрая осъзнах, че ти дължа обяснение. И че ако не ти го кажа сега, няма да го направя никога. Той е мъртъв.

Ася се изправи бавно и погледна тялото. Взря се съсредоточено и напрегнато в него, за да не забрави, че това тяло, умито със сапун от див люляк и увито в три ката памучна плащаница, това тяло, което сега лежеше неподвижно под стоманеното острие и двете потъмнели сребърни монети, това тяло, на което са дали вода от Мека и което са покрили с благовонния тамян от сандалово дърво — е баща й.

Вуйчо й… баща й… вуйчо й… баща й…

Ася вдигна очи и започна да оглежда стаята, докато не зърна леля Зелиха, която сега седеше в дъното и се беше затворила за света така, че и току-що срязана глава лук не можеше да я докосне. Докато Ася гледаше с отворена уста своята майка, проумя защо тя не е възразила собствената й дъщеря да я нарича „леля“.

Леля й… майка й… леля й… майка й…

Ася пристъпи към мъртвия си баща. Една крачка, после още една, по-близо. С крачките се засили и димът. Роуз виеше от болка някъде в стаята. Същото правеха и другите жени — в безкрайна верига. Всички бяха свързани във верижна реакция и ритъм, житието на всяка бе преплетено с живота на другите, без значение дали го осъзнават, или не. Всеки хлип носеше успокоение… или може би във всяка споделена скръб имаше някой, който не можеше да скърби с останалите.