Роман Димитров - Децата на Перун

Покрай нас тичаха насреща ужасени хора, доскорошни смели воини, готови да умрат в битката, да бъдат мушкани и клани, да се търкалят насечени по земята и да вият от болка — но дори и в смъртта има порядък и смисъл, който, изгуби ли се, лишава и живота ти от смисъл и е страшно и непоносимо да разбереш, че приживе си бил сянка и понесено есенно листо. Тези отвъдни чудовища, процедили се през земните и морски недра, зачертаваха всичко със знака на нищото.

Като другите изпитвах ужас, че всичко си е отишло, че са се свършили изпитанията, борбата и животът, че мен ме няма, че няма цел и че вечното винаги се размива като буреносен морски хоризонт.

Препусках напред и не мислех за смърт или спасение, за подвиг или за изкупление… Исках да се бия. Тези нямаха място тук, трябваше да си се приберат отвъд или да умрат. Не можех да си представя света ни завзет за заден двор на злото.

Наближихме. Мястото беше почти опустяло и само някой и друг запилял се из шубраците воин се щураше и се отразяваше многократно в огледалните змейски люспи.

Двете змии се движеха с бавната удовлетвореност на съвършената сила. Те излъчваха непобедимост. Те вече живееха в света ни, бяха го приобщили към бляскавата злоба на победилото нищо.

Но имах свободата да насоча меч и кривак и да използвам силата си против тях. Препуснах към змията, спътниците ми се обърнаха към триглавия змей. Докато извие главата си, успях да я ръгна с меча и с движение на кривака да се появя от другата й страна. Вдигнах пак меча, но двата сокола, Вишна и Страшо, ме изпревариха, вдигнаха се от рамото ми и се стрелнаха към грамадното око. Змията се сви и изпъна по цялата си дължина, насмете камънаците от половината равнина в единия й край, после пак се сви на кълбо и докато се гърчеше от болка и яд, можах да видя наблизо как Радота сече главата на змея, Ветра отблизо ръга с копието на Сварога шията на другата глава. Светкавично сменя копието с лъка и праща стрела тъкмо в зиналата паст на другата глава. Задавяше се и не можеше да хвърля огън. Друда втъкваше костения мамутски нож между люспите, без да чака прошката на смъртта и го развърташе, докато не бликнеше врящата змейска синя кръв. Той врътваше тяло към нея, тя ловко отскачаше, Търсен и Найда го нападаха като оси от другата страна… Бяха усетили те, че той е безмерно силен, но бавен, неповратлив… Използваха това и дори за малко препускаха по люспестата му гърбина, преди да отскочат пъргаво нагоре. Морският змей имаше и глас, ревът му превиваше върхарите на дърветата, по рева се чувстваше, че не успяваше отведнъж да се отърве и отърси от нахалните ни ужилвания и боцвания, напротив, повече ставаха, ставаха още по-настойчиви, смели и болезнени. Моят пък змей нападаше с мълчалива закана, рязко се изхвърляше като всички змии, и само когато вдигнеше олюляна глава да огледа накъде да удари, от разчекнатата му паст идеше съсък и хлипащо преглъщане.

Засега с нашите ужилвания и убождания причинявахме само раздразнение и досада у чудовищата. Не толкова ги нападахме, колкото крепяхме достойнството си на човеци срещу тях, но това беше недостатъчно и сигурно отстрани сме изглеждали смешни като дребосъчетата от приказките на бабите ни. След всеобщата уплаха, посред ужасяващото стрясване, поне споделяхме помежду си готовност за жертва.

Но ето: наоколо избуяха перуниките на татко Перун и моята рода… Двете попилени войски се бяха събрали, сега и боговете влизаха в бой начело с къдравокосия си водач. Светът ни се съедини. Чу се теменужената му песен и се провидя наблизо гранитното му чело, каменното му лице на неумолим бог. Велик като върховен господар, горд като непобедим воин. Перуниките му се вцепениха като железни и каменни и сковаха движението на гърчещото се туловище.

Първо стегнатите благи влъхви с умните очи се изстъпиха. Острите им профили на хрътки се обърнаха към змията; запяха ли, заклинания ли занареждаха, но Змията се сепна и като че ли застина в прозрачен кристал. Но малко остана така вцепенена. Огънят на Змията изкоруби отвътре лъскавите стени на кристала и тя тупна пак на земята. Магиите на влъхвите бяха недостатъчни за нея. И все пак известно време през нея минаваха вълни и тръпки, които я оттласваха назад.

Змията прохъхри доволно, насочи огъня си към виолетовите светкавици на баща ми, но не можеше да ги преодолее. Първата светкавица удари бляскавото жълто-оранжево тяло на змията и тя се сгърчи, пронизана от перуники, поломявайки борове и букове, катурвайки камъни, побити от времето на началата в леглата си. Перун застана огромен колкото нея и запрати втора светкавица.