Роман Димитров - Децата на Перун

Войничето, и то към рая бие крак.
И него пускат го, свободно влиза…
Все тъй, безплатно, както цял живот го пускат…
Живот, ръка, око е жертвал в боевете
и, без сърце останал, със надежда
седи пред пивницата с патерица
вместо с меч. Продал е меча си отдавна
в страна незнайна, нечувана от нас,
където е спасявал рода и свободата ни.
Готов е да разказва, ако го почерпят.
За битки, подвизи, за пламенни царкини.
Как копието си изгубил, как
скъсала се тетивата —
но —
царския живот спасил! За
всичко той разказал би, но
нищичко — за майка си. За
майка си с коси чак доземи.
Не знае тя коя е и къде е. Сиротува.
Очаква да я срещне в рая най подир —
лазурна, светла, ясна като ласкава богиня,
каквито майките са винаги и всичките…
Той като нас е търсил истина и правда,
но трудно, трудно, трудно, трудно!
Страшно е боляло… Вземи ме, мамо, в твоя скут!
Те, майките — те всичко обясняват и прощават!

В рая боговете пускат волно.
Навеки на дворец привичен
присядат в сенчестите дворове.
Възнесени.
И в следващите вечности из тез градини
един слуга стар управляват само
и казват му кога да вади луковиците.

И мен ще пуснат в Рая
без просби и застъпници,
да видите вий, братя мои.
Защо ли мисля си така?
Хем знам си, че не заслужавам!
Ами ей тъй, приятели, ей на!
Ей тъй ще бъде, ето тъй — ей тъй на!
Животът ми ей тъй вървя си и премина!
Към Рая, Романе, ето така, направо,
Тарам-паджик, към Рая, Романе —
тумбур-лумбур, топуркай из тревите,
край кротките му извори;
събирай неочаквани цветя!
Като моряк, войник и бог —
каквито не си бил, но пък
най-искрено си искал!
Ще кажат: Заповядай
в най-слънчевия Рай,
в най-сенчестия заповядай,
търси в тръстиките
истории, любов и музика
и отговори чрез цвъртеж и ромон —
какво ли няма в Рая, Романе!