Роман Димитров - Децата на Перун

Леля Дуда, майка му на Перо, тайно се любила с бог Перун, тайно се венчала с него. Била от селце в Софийско поле, на връщане от къра с кравите усещала лек полъх, невидимо погалване, знаела го, че е той, спуска се хей от далеч, от пиринските върхове чак, заради нея! Хилела се скришом в шепа с наведена глава, забавяла крачка дружките да я задминат, да е самичка. Навлизала в гората край пътя. Вековна първа гора, от времето на Началата, ех, останали ли са още такива у нас: колкото гора, толкова дворец — огромни възлести-чепати букове, прастари дъбове, малко брези. Дърветата стигали небето, брезите теглели по тях, нависоко, да мярват и те слънце…

Сядала леля Дуда, каква ти леля, мъничка какичка-кокичка била тогава тя, жилава трънка-глогинка, под оня стар, та стар дъб обичала да присяда, храсти наоколо, полянка ведра, ситни горски цветчета, намествала се удобно между коренищата, все едно в трон. От радост, че ей сега ще дойде Перун, тупала с пестничета по ствола на дъба, прегръщала го, докъдето можела да обхване. Дъбът я замерял с жълъди. Там си го срещала нейния мъж и бог, какъвто нямало друг на света никъде. Лицето й греело от радостно предвкусване.

Първо се врътвала вихрушка от клонки, цветя, листа, треви, сучела се, ха насам, ха натам, приближавала. Усмихвала се, знаела си, че кой друг, ако не той, но не го виждала още, плезела му се напосоки. Наоколо се покривало с роса. Челото й се овлажнявало от капчици, ставало хладно, влажно, свежо, замирисвало, както казват бабите, на колендро. И идвал Перун при нея…

Притъмнявало. Перун полека се въплъщавал-провиждал пред отсрещните дървета. Огромен, още един млад дъб все едно, тъмен, мрачен, с притворени клепачи. Страшен.

Нашият бог Перун. Царството му е светът ни на тази земя, дворецът му е Пирин.

Кака Дуда припвала при него, духвала му в лицето, той се извръщал, но излез с кака Дуда на глава. Гъделичкала го в носа с тревичка изведнъж, той кихвал, засмивал се, лицето му ставало добродушно и българско. Нашите лица са като неговото: намръщени, а отдолу — добродушни.

Наоколо играело електричество, мятали се сини и жълти чертички-завъртулки, Дуда се забавлявала, но знаела, че могат да убиват. Пращяло, святкало, гърмяло, птичките утихвали, но не отлитали, животните кротвали в тревата. Само сурият елен на Перун стоял на стража. Дуда се гушвала в Перун, шепнела му малките тайни на деня си, той я гледал, изпълвал се със спокойното й самочувствие, веселия й смях, черните й очи. Идвало му да хвърля светкавици до края на небесата.

Все я питал не се ли страхува да го прегръща такъв грозен и опушен, а тя се смеела, че ей там между корените на дъба някакво съселче претърчавало понякога — от него я било страх, а от Перун, хее, не, не я било страх! И пак се заливала от смях. И му припявала: „Хем ми носи чак от Пирин благи боровинки, да завиждат в село всички дружки и стринки!“ Той обичал да нарежда край нея горски плодове, планински кристали, парченца самородно злато, перуники, мидички.

Съселче ли?

Замислил се и се начумерил Перун, небето притъмняло, плувнали орли и соколи, западал като камък ястреб, еленът изпръхтял в храстите. Сложил Дуда внимателно на тревата, отишъл да занича из корените на дъба.

Хъм. Нищо не намирал, но сумтял, сини и зелени малки светкавички протекли натам… Дуда го дръпнала да седне до нея, взела грамадната му къдрава глава в скута си, погалила го по гранитното чело.

— Не губи време със съсели, не се чумери — ще трябва скоро да си ходя. — И той кротнал в ръцете й. Пеела му песен тихичко, той гледал нагоре в небето през дъбовите листа, цедял тежко:

— И аз нямам време, Дудо, едно на друго — и ден нямам! Скоро идат крилатите да учат хората на нова спорна вяра. Скоро ще има чудеса тук, чудесата вземат ума на хората, забравят всичко, тревата покрива наред-навред…